започват от так, където свършват емпиричните данни. Това се дължи на вродената тенденция на човешкия ум към систематизация - към пълнота на една картина на мирозданието. Затова и такива велики физици като Н.Бор и Айнщайн са стигали до идеята за метафизиката и са философствали - за да придадат завършек на своите научни системи. Разбира се, едва ли са хранили илязии, че няма да бъдат опровергани. Просто не са искали да спират. Факт е също, че и най-големите учени от миналото - особено математици и физици - всички имат забележителни приноси във философията. Имам пред вид Декарт, Лайбниц, Б.Паскал, а в античността - Талес, Питагор, Аристотел. Те са смятали, че научните им постижения са резултат на разработените от тях философски методи. Виж напр. Декарт с неговата аналитична геометрия. Цялата му философия е вътре в нея с този дуализъм на субстанциите и т.н. - не ми влиза в подробности. Същото и за "Монадологията" на Лайбниц - ами това не е ли проекция на интегралното и диференциалното смятане, чийто откривател се смята именно той?
Пишеш, че знанието не е абсолютно - това са заучени работи. Знанието върви напред именно, защото се опира на свои абсолютни постижения и доказателства. Иначе то щеше да тъпче на едно място и постоянно да се опровергава. Ще се получи нещо като апориите на Зенон от Елея, чиято основна цел е да докажат, че движението не съществува. Един пример за абсолютно знание - Питагоровата теорема. Опровергай я!

Понеже съм преподавал два семестъра философия на студенти в СУ и този начин на отношение към философията ми е познат. Мнозина бъргат строгата наука философия с философстването като софистика и резоньорстване.