1. Проучване на проблема или загадката.
2. Формулиране на предварителна хипотеза за него.
3. Натрупване на нови факти от наблюдения и експерименти.
4. Формулиране на нова хипотеза.
5. Проверка на възможностите на новата хипотеза да обяснява и предсказва.

Третата и четвъртата стъпка могат да се повтарят многократно, преди да стигнем до петата стъпка, като допълнителните факти ни принуждават да променяме своята хипотеза, да събираме още нови факти, да формулираме още една хипотеза и т. н. Нашата „последна"' хипотеза през погледа на учения може би все още продължава да е „пробна". Учените изпитват ненавист към догматизма, тъй като в своята работа те непрекъснато си служат с обосноваване чрез индук-ция. По същество с метода на индукцията се достига само до една или друга степен на достоверност. Например, ако на ръката ви три пъти кацне пчела и ви ужили, вие с основание ще формулирате хипотезата, че пчелата винаги жили, когато кацне върху вас. Няма обаче никаква гаранция, че при четвъртото кацане пчелата ще ви нанесе телесна повреда. Началната хипотеза може да бъде подкрепена от нови поредни ужилвания, но това само ще увеличи вероятността тя да е вярна. И все пак научният метод предлага най-добрия подход за обосноваване на дадена идея, затова може да бъде от полза при една критична преоценка на фактите и доказателствата, представяни от сензационната литература. Като допълнение към научния метод можем да използуваме една интересна схема на разсъждения, известна като принцип на Окам („острието на Окам").

ПРИНЦИП НА ОКАМ

Представете си, че се разхождате по улица, покрита със сняг, а пред вас крачи човек с черен цилиндър на главата. За малките момчета от отсрещния тротоар шапката е един твърде съблазнителен обект. Прицелвайки се точно, едно от тях хвърля по шапката снежна топка. Нека сега предложим две обяснения за това, което става по-нататък с шапката. Първо, в момента на удара от небето се спуска цяло множество от ангелчета, които незабелязано свалят шапката от главата на човека. Или, второ, самата снежна топка отнася шапката от главата му. Безспорно ние ще изберем второто обяснение.
Това е един прост пример за общия научен „принцип на икономичното обяснение". Известен понякога и като „острието на Окам"1 по името на Уилям Окам, английски философ и богослов от XIV в., принципът гласи, че най-очевидното обяснение е и най-доброто. Ще уточним — до момента, когато нови данни не поставят под съмнение това най-очевидно обяснение.
Псевдонаучните автори често нарушават принципа на Окам, както ще проличи от следващите глави на книгата.

КАК ДА ОТКРИЕМ ПОГРЕШНИЯ ИЗВОД

Значението на факта. Истинността или неистинността на твърденията се определя от фактите. Смята се, че те са неопровержими частици истина — тухлите, от които е изградена действителността. Те не се съобразяват с ничие мнение, съществуват независимо от нас. Земята е кръгла и това е факт. Тя е била кръгла още от времето преди Колумб, въпреки че повечето хора тогава са я смятали за плоска. При все че на фактите се гледа като на нещо категорично и неизменно, ние всички знаем как те могат да бъдат игнорирани, преиначавани, украсявани; на тях се позовават, където не им е мястото, или с тях злоупотребяват по други начини, за да се спъва придвижването към истината. Ако един автор твърди, че се занимава с обяснение на тайните на света, но в същото време спекулира с фактите, той не постига целите си. От злоупотребата с факти следват неточни доказателства и неверни заключения, които водят единствено към онова, което наричаме свят на абсурдното.
При нашето запознаване с литературата за тайнствените явления на нашата планета открихме много автори, които си служат прекалено свободно с фактите. Набелязахме и списък (таблица 1.1) на някои начини за неправилно боравене с фактите и логиката. (Изключваме лъжата и печатните грешки: няма причини да се смята, че някой автор лъже преднамерено, а също така не съществува книга, в която да няма никакви печатни грешки.) Списъкът ни не се изчерпва само с това, нито споменатите в него видове грешки се изключват взаимно. Така например, стига да искаме, можем да разгледаме едно невярно предположение като фактическа грешка. Нашият списък е предназначен да служи само за удобна справка при анализа на дадени примери от една или друга книга, в която могат да се видят някои от тези злоупотреби с фактите и логиката.

Tаблица 1.1.
Някои начини за неправилно използуване на фактите и логиката
Фактическа грешка
Умозрителна спекулация
Противоречие
Повик към съжаление
Изопачаване или
Argumentum ad hominem
преувеличение
Позоваване на авторитет
Инсинуация
Сложни въпроси
Невярно предположение
Прибързано обобщение
Неподходящи данни
Фалшиво основание
Неуточненост

Фактическа грешка. След като читателят открие грешка във факт, той вече е склонен да подозира всичко останало, което казва авторът. Например в книгата си „Посещаваната планета" Джон А. Кил разказва за Великденския остров (стр. 57):
„Във великденската неделя на 1722 г. холандският адмирал Якоб Рогевен слиза на остров в Тихия океан, разполржен на около две хиляди и двеста мили от южноамериканския бряг. Първото, което той вижда, са стотиците гигантски статуи, приклекнали край самия бряг и впили поглед към морето."
Статуите не са „впили поглед към морето". С малки изключения те се взират към брега. Повечето статуи не са в клекнало, а в стоящо положение. Не ставаме ли дребнави? Едва ли. Безспорно ориентирането на статуите е свързано до голяма степен с мирогледа на островитяните, тяхната религия и други страни на културата им (вж. VIII глава). Подобни грешки във фактите правят лоша услуга на читателя, ойто се опитва да разбере написаното, а също лоша услуга и на ав­тора, който иска да му повярваме.

Противоречие. Намира се в тясна връзка с фактическата грешка, поне­же в него по същество се съдържа фактическа грешка. Разликата е в това, че на читателя се дава възможност да открие противоречието и да осъзнае грешката дори и да не е специалист в разглежданата об­ласт. Подходящ пример може да се намери в книгата „Съвсем без обяснение" на Джон Уолас Спенсър, който при описанието на радио-въглеродното датиране (стр. 46) твърди:
„Радиовъглеродният часовник е ограничен до не повече от чети­ридесет хиляди години, защото след изтичането на такъв срок във фосилите2остава много малко въглерод-14"3.
Дотук всичко е наред, но когато стигнем до следващата страница (стр. 47), виждаме, че Спенсър пише: „...фосилната находка бе датира­на с въглерод-14 и възрастта й се оказа 135000 години." Може би при посочването на тази възраст е допусната печатна грешка? Това не знаем, но поне знаем със сигурност, че някъде има грешка.

Изопачаване или преувеличение. Преиначаването се вижда най-добре върху кориците на масово издадените книги. Корицата на една книга от Елизабет Никълс, „Дяволското море", гласи:
„Тук са ужасяващите разкрития за тайнствените води, сеещи смърт, където кораби, самолети, пътници и екипажи изчезват без сле­да до ден днешен!"
Изопачаванията тук са две. Първо, внимателното четене на книгата показва, че значителна част от нея е посветена на НЛО и на други теми, връзката на които с Дяволското море (или, както популярно се нарича, Бермудския триъгълник) е съмнителна. Второ, в действител­ност следи, йапример останки от корабокрушение, са намерени в поне половината от случаите на изчезнали самолети и кораби (вж. гл. 9).

Инсинуация. При тази разновидност се загатва за нещо, което не след­ва като необходимост от фактите. В сензационната литература тази злоупотреба с факт се среща много често, затова дори един отделен пример е достатъчен. Читателят би могъл да намери още много по­добни примери без задълбочено търсене. В „Ада на изгубените" на Спенсър е разказано за гибелта на РВ—4YW през 1945 г., след което авторът отбелязва (стр. 19):
„Това бе сякаш една малка последна репетиция — дело на онова, неизвестното, спотайващо се в ада на изгубените." На подобни твърдения се дава оттенък, който би подразнил любо­питството на зрителя на един среднощен филм на ужаса, но не е под­ходящ за една книга, посветена на сериозни изследвания.

Невярно предположение. Често някой автор изказва твърдение, кое­то той счита за вярно, а налице са факти, които са достатъчни, за да се усъмним сериозно в истинността на твърдението. В този случай казваме, че предположението е невярно.
Когато разглеждат цивилизацията на майте, Ерик и Крейг Ум-ланд („Тайната на древните") правят невярното предположение, че според повечето учени животът на майте е бил съвсем примитивен. Те пишат:
„Докога ще продължаваме да вярваме на това, което ни казват — че майте са били „прости земеделци" без познание в областта на тех­никата?"
Трудно е да се говори от името на всички учени, но в случаи като този е поучително да се направи справка в някоя енциклопедия, тъй като обикновено там е отразено общоприетото мнение или мнения. Ето какво казва за майте „Енциклопедия Британика": „Най-големите интелектуални постижения на майте са били в област­та на йероглифното писмо, астрономията и календара... Архитектура­та на майте е била значително по-напред в сравнение с всички остана­ли народи на Новия свят... Днес се смята, че в скулптурата на майте... е представен един от великите художествени стилове в световното из­куство... От дърворезбата се е запазила само незначителна част, но тя има висока художествена стойност... Обработката на скъпоценни камъни, особено на нефрит, е била на изключително високо ниво." Става ясно, че научната общественост се отнася към майте с голя­мо възхищение и съвсем не ги смята за прост и примитивен народ.