всеки път, когато човек истински обича, той обича отчаяно, на един дъх, като за последно, защото във всяка красота има нещо болезнено тъжно. ние сме като полски цветя, красиви, дъхави, но безкрайно малки и преходни в своето съществуване и точно затова още по-красиви. но нашата мимолетност не означава, че сме жалки. напротив, ние сме ограничено въ времето и пространството проявление на безкрайната Вселена. да изпразниш старата кошница на своето "аз" и да извикаш: "Аз виждам отвъд смъртта!" значи да осъзнаваш точно това и да изживяваш всичко до болка. съзнавайки същевременно, че в очите на своята любов, в небето и изобщо в света виждаш пак себе си. това е театър на красотата, създаден за теб. наслаждавай му се, съзнавайки, че всичко, което стои зад него, е всъщност едно.