Да изповядаш Левски

София, 6 февруари(стар стил) 1873 година...
Тъмно и студено. Стъпки. Някой чука на портите на поп Тодор Стоянов Митов - учител и свещеник. Поп Тодор отваря - пред него стои турско заптие. Изтръпва! Първата мисъл, която му минава през главата, е, че го арестуват - той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело. Но причината да го потърсят властите е друга. "... Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието до мястото, гдето щеше да бъде обесен Васил Левски."
На мястото има много заптиета. Посреща го мютесарифинът Мазхар паша. Поп Тодор продължава да трепери и очаква най-лошото. "Ами ако Левски издаде, че ме познава?!" - с тази мисъл поглежда Мазхар паша в очите и вижда там изписана собствената си смъртна присъда. Но на мютесарифинът достатъчно му се спи в този ранен час, за да забележи с отегчения си поглед, че попът е пребледнял от страх. Сочи му Левски и казва: "Иди там, та според вярата ви извършете вашето." И отстъпва няколко крачки, за да ги остави насаме. Поп Тодор доближава Левски. Не смее да го погледне в очите, защото вече се срамува от собственото си малодушие. Левски с нищо не показва, че го познава.
"Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед." Изповедта започва. Осъденият първо се прекръства. След това казва ,че всичко, каквото е правил, го е правил за народа. И моли за прошка Бога и народа. Признава, че е убил едно момче. Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва, но Левски го прекъсва. "Той ме пресече и каза: "Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името "йеродякон Игнатий" - и след малко мълчание прибави: - Моли се, отче, не за мен, а за отечество България"... Докато изрича тези думи, "беше хладен, но малко заплака (очите му се напълниха със сълзи)"
Последните думи на Левски, преди да увисне на бесилото, са:
“Боже, избави България!”...