Майката на Сам Ваймс беше успяла някак си, боговете знаеха как, да събере необходимите пенита (по едно на ден), за да може той да бъде обучен в Училището на Матроната, управлявано от Госпожа Слайтли.
Госпожа Слайтли беше точно каквато трябваше да бъде една матрона - дебела, все едно направена от локум, с разбиране и грижовност към факта, че мехурите на малките момченца са не по-малко коварни от тези на старците, и изобщо преподаваща основите на азбуката с минимум жестокост и максимум локуми. Тя гледаше гъски, както подобаваше на всяка уважаваща себе си матрона. По-късно, вече пораснал, Ваймс неведнъж се чудеше, дали под безкрайните слоеве фусти Госпожа Слайтли не е носила гащета на бели и червени точки. Със сигурност притежаваше дантелено боне и смях като дъждовна вода шурнала по улук. По време урок тя неизменно белеше картофи или скубеше гъски.
В сърцето му все още имаше място за старата Госпожа Слайтли, която понякога намираше по някое ментово бонбонче за момче, което си беше научило азбуката и можеше да я каже отзад напред. Освен това човек дължи благодарност на този, който го е научил да не се страхува.
Та тя имаше в стаичката си една книжка, и когато веднъж я даде на малкия Сам Ваймс да почете, той стигна до седма страница и се вледени. Там се виждаше гоблин – дяволития гоблин според текста. Дали се смее или се мръщи, дали е гладен, дали се кани да ти отхапе главата? Малкият Ваймс не дочака да разбере, а прекара остатъка от сутринта под стола. Днес той си намираше самооправданието, че повечето други деца бяха изпитвали същото. Като стане дума за детската невинност, възрастните обикновено бая грешат. Както и да е, тя го беше накарала да седне на леко влажното ú коляно след часовете и наистина да се вгледа в гоблина. А той бе направен от много точки! Мънички точки, ако се вгледаш. Колкото повече се вглеждаш в гоблина, толкова повече него го няма. Отвори си очите както трябва, и той губи силата си да те плаши.
- Чух, че те са само окаяни, зле скалъпени смъртни, - бе му казала тъжно матроната, - Недовършени твари, така дочух. Голям късмет има този, че му е достатъчно добре за да бъде дяволит.
По-късно, понеже той беше добро момче, тя го бе направила отговорник по черната дъска – за пръв път някой изобщо му беше поверил нещо. Добрата стара госпожа Слайтли, мислеше си Ваймс, докато стоеше в тази мрачна пещера обкръжен от гъст строй мълчаливи, скръбни гоблини. Ще оставя на гроба ви кесийка ментови бонбони, ако се измъкна жив. Той си прочисти гърлото:
- Е значи, момко, като гледам, имаме гоблин, който е участвал в бой, - той погледна трупа, след което се обърна към Фийни, - Да видим сега, ще бъдеш ли тъй добър да ми кажеш, какво виждаш?
Фийни беше на една крачка от разтреперването.
- Ами, сър, считам, че е мъртъв, сър.
- И как достигна до това заключение, моля?
- Ъ, главата му не е съединена с тялото, сър?
- Е да, обикновено признаваме това за улика, че трупът е наистина мъртъв. Междувременно, момче, може и да отвържеш връвта. Не е като да не съм виждал по-добро осветлиние, но каквото - такова. Забелязвате ли нещо друго, старши полицай? – Ваймс се помъчи да запази тона си безстрастен.
- Ами, сър, целият е изпорязан, сър.
Ваймс се усмихна окуражително:
- А да забелязваш нещо в тази връзка, момче? – Фийни се беше гипсирал здравата, но с новобранците това често се случва, като вземат толкова много да гледат, че да забравят да виждат, - Справяте се добре, старши полицай. Бихте ли развили темата?
- Сър? Да развия какво?
- Как може да се случи, че някой да го изпорежат по ръцете? Помисли малко.
Устните на Фийни наистина се задвижиха, докато той мислеше, но накрая той се ухили:
- Защитавал се е с ръцете си, сър. Нали?
- Браво, момче. А хората, които се защитават с ръцете си, го правят защото си нямат щит или оръжие. А на бас, че главата му е отрязана, докато е бил в хоризонтално положение. Не че имам твърдо доказателство, но изглежда, че това не е било случайно порязване, а преднамерено клане. Вярно, че е страшно мазало, но виж го, как е изкормен, обаче без по корема да има много кръв, - тук и самият той бе изненадан, - А поради раната в корема сега знам за него още нещо, което хич не ми се ще да бях узнавал.
- Какво, сър?
- Той е тя, освен това е била хваната в засада или може би в капан, - а освен това, добави той наум, го няма единия ѝ пръст.
След някое време трупът става на загадка, каза си Ваймс наум, докато се навеждаше, но това време никога не идва достатъчно бързо, нито пък трае достатъчно.
- Виж белезите по крака ѝ, момко, - каза той на глас, - Струва ми се, че е стъпила в примка за заек, сигурно защото е бягала от… някого, - Ваймс се изправи толкова рядко, че зяпащите го гоблини отстъпиха, - Ама че работа, момче, не би трябвало да правим това, нищо че сме в провинцията! Не трябваше ли да има някакви правила? Че можеш да отстрелваш мъжките, но не и женските, нали? А пък това не се е случило ей тъй на момента! Някой е искал да изкара от тази дама купища кръв! А ти ми кажи защо!
Ваймс не беше сигурен, какво би отговорил Фийни, ако не бяха обкръжени от големи с мрачни лица.
- Това е убийство, момко, - продължи той, - най-тежкото престъпление! И знаеш ли защо е било сторено? Обзалагам се на каквото щеш, че е било за да може полицай Ъпшот, реагирайки на подаден сигнал, да намери купища кръв на Мъртвешката Горичка, където, както е известно, командир Ваймс е щял да се среща с един досаден ковач. Така че, като се има предвид, че и двамата си падат кибритлии, нещата може и да са позагрубели, а?
- Това е приемливо заключение, сър, трябва да го признаете.
- Разбира се че е, а сега е станало на смрадливо заключение, и твой ред да го признаеш.
- Вярно, сър, признавам и се извинявам. Обаче бих желал да претърся помещенията за някаква следа от г-н Джеферсън, - заяви Фийни наполовина засрамено, наполовина непокорно.
- И защо ви е да го правите, старши полицай?
Фийни вирна брадичка:
- Защото веднъж вече бях изкаран пълен глупак, а не искам да ми се случи още веднъж. Освен това, сър, може и да грешите. Тази нещастна дама може да се е сбила, кой знае, може би с ковача, това не се знае, обаче знам, че ако не направя претърсване сега, при обстоятелствата, после някоя важна клечка ще ме пита, що не съм. И тази важна клечка ще сте вие, нали, сър?
- Добър отговор, младежо! И трябва да призная, че съм бил изкарван глупак безброй пъти, така че може и да ти съчувствам.
Ваймс отново сведе поглед към трупа и изведнъж стана страшно спешно да разбере, какво е сторил Уиликинс с пръста вкупом с пръстена, намерен предната нощ. И той неловко съобщи на насъбралите се гоблини:
- Аз май намерих едно украшение, принадлежащо на тази млада дама и, разбира се, ще ви го донеса.
Невъзмутимата орда с нищо не показа, че го е чула. Ваймс се замисли над това. Ордите обикновено грабят и убиват. Докато тези тук приличат на разтревожени хора. Той се приближи до сбръчкания стар гоблин, може би същия, с когото се беше видял на повърхността преди хиляди години, и заяви:
- Бих искал да направя оглед на помещенията, господине. Съжалявам за смъртта на дамата. И ще изправя убийците ѝ пред правосъдието.
- С правил дивост! - отекна отново в пещерата.
Старият гоблин пък пристъпи много внимателно и докосна ръкава на Ваймс:
- Мрак твой приятел, гусин Поо-лиц-аай. Аз чува тебе, ти чува мене. В мрак ти може ходи където си иска. Гусин поо-лиц-аай, молим те, не ни убива.
Ваймс се загледа в строя гоблини зад стареца, повечето от които мършави като скелети, а пък този техен, ами, вожд сигурно, който а-а да се заразкапва както си стои, да иска Ваймс да не навреди на тях? Той си спомни пръснатите цветя. Изоставения бергамотов чай. Недоядените манджи. Те да не би да са се мъчили да се скрият от мен? Той кимна и ги увери:
- Не нападам никого, който не ме е нападал мен, господине, и няма да започвам това сега. Може ли да ми кажете, как се стигна дотам, че тази дама … бе убита?
- Хвърлиха я в пещерата снощи, Гусин Поо-лиц-аай. Беше излязла да провери примките за зайци. Метнаха я като стари кокали, Гусин Поо-лиц-аай, като стари кокали. Без кръв в нея. Като стари кокали.
- Как се казваше тя?
Старият гоблин го погледна като че втрещен.
- Името ѝ беше, - отговори той след малко, - Красив Контраст между Жълтите и Оранжевите Чашелистчета в Цветовете на Прещипа. Благодаря, Гусин Поо-лиц-аай на Мрака.
- Боя се, че едва започнах разследването на това престъпление, - за своя изненада Ваймс силно се смути.
- Исках да каже, Гусин Поо-лиц-аай, благодаря, че вярва, че гоблини имат имена. Моето име е Звук от Дъжд по Твърда Земя. Тя беше втората ми жена.
Ваймс се вгледа в сбръчканото лице, което само майка би могла да изтърпи или може би даже да обича, за някакви белези на гняв или мъка. Намери само тъга и безнадеждно примирение с факта, че светът си е такъв, какъвто е и винаги е бил и нищо не може да се направи. Гоблинът беше една ходеща въздишка. Той омърлушено вдигна поглед към Ваймс и добави:
- Едно време те пускаха гладни кучета в пещерата, Гусин Поо-лиц-аай. Добро време беше, добре хапвахме.
- Това е моя земя, - заяви Ваймс, - И мисля, че мога да се погрижа, да не ви безпокоят тук.
Нещо като подхилване си проправи път през сплъстената брада на стария гоблин:
- Ние знаем, какво е закона, Гусин Поо-лиц-аай. Закона е земята. Ти казваш: „Това е моя земя“, но ти не си направил земята. Ти не си направил твоите овце, не си направил зайците, от които живеем ние, не си направил кравите, нито конете, но казваш: „Тези неща са мои.“ Това няма как да е вярно. Аз правя мойта брадва, мойте грънци, значи те са мои. Каквото нося, е мое. Имаше обич и тя беше моя. Сега вече я няма. Аз мисля, че ти си добър човек, Гусин Поо-лиц-аай, но ние виждаме, как времето се обръща. Допреди може би сто или двеста години по света имаше места, които хората им казваха „пущинак“, „ялова земя“ или „ничия земя“. А ние живяхме по такива места, така че сме никои хора. Имаше тролски вид, джуджешки вид, човешки вид, а много жалко за гоблинския вид, че не може да се гледа.
Някой подръпна Ваймс за ризата. Този път беше Фийни:
- Време е вече да си вървите, сър.
- Че защо? – обърна се към него Ваймс.
- Съжалявам, сър, но нейна светлост се разпореди, да сте се върнали за чай.
- Ние водим разследване на убийство, главен полицай! Не искам да ставам груб, но сигурно господин Звук от Дъжд по Твърда Земя все ще ни разбере. Трябва сами да се уверим, че изчезналият ковач не е тук.
- Нямаше как да пропусна да забележа, - притесни се Фийни, - че нейна светлост беше много настоятелна по въпроса.
Ваймс кимна на стария гоблин:
- Ще открия, кой е убил жена ви, господине. И ще ги завлека пред правосъдието, - той направи пауза, докато още един хор от „С правил дивост!“ отекна из пещерата, - Първо, обаче, ще трябва, поради полицейски причини, да обследвам остатъка от това … жилище, ако не възразявате.
- А ако възразявам, Гусин Поо-лиц-аай? – попита го гоблинът с остър поглед.
- Интересен въпрос, - Ваймс му отговори със същия поглед, - Ако ни заплашите с насилие, ще напусна. Всъщност, ако ми забраните да обследвам, аз ще си тръгна и, господине, най-лошото е, че тогава повече няма да се върна. Господине, с цялото си уважение моля в интерес на разследването да огледам останалите помещения.
Това на лицето на стария гоблин усмивка ли беше?
- Разбира се, Гусин Поо-лиц-аай.
Зад гърба на стария гоблин тълпата почна да се разотива, предположително или да правят грънци или да ги пълнят. Дъжд по Твърда Земя, който можеше да се приеме, поради липса на доказателства за противното, че беше или вожд (както му се струваше на Ваймс) или просто гоблин, чиято работа е да разговаря с тъпи човеци, попита:
- Вие търсите ковача? Той понякога идва при нас. Тук долу има желязо, не много, но на него му стига. Нали то не става за грънци, но можем да го трампим за храна. Мисля, че не сме го виждали от няколко дни. Но, моля заповядайте, търсете го без никакви пречки от нас. Мракът е в теб. Аз не смея да заставам на пътя ти, Гусин Поо-лиц-аай. Жилището, ако може да се нарече жилище, е ваше.
Като каза това, старият гоблин махна с ръка на неколцина от по-младите да вземат останките на жена му и се повлече към някаква друга дупка.
- А вие, командире, много ли трупове сте виждали? - поинтересува се Фийни с почти не треперещ глас.
- О да, момко, а някои бяха донякъде и моя работа.
- Убивали сте хора?
Ваймс се загледа в тавана, така че да не му се налага да гледа Фийни в лицето.
- Струва ми се, че колкото можех, се стараех, да не ми се налага, - отговори той, - И, общо взето, ми се удаваше. Но, рано или късно, все ще се намери някой решен да те очисти, та накрая, няма как, спираш го по мъчния начин, просто щото е твърде тъп да се предаде. С опит тая работа не става по-лека, а и досега никой мъртвец не е бил добра гледка.
Погребалната команда вече се беше изнесла към някаква друга пещера, а двамата полицаи бяха оставени сами, но някак се усещаше, че наоколо хората си гледат техните работи.
Старият гоблин, значи, както си стоеше, беше споменал, че жертвата му е била жена, просто ей така между другото. Без дори да повиши глас! Ваймс нямаше да може да си стои така, ако пред него беше проснато тялото на Сибил, а пък да си бъбри учтиво с някакви гоблини наоколо – направо забрави. Как може някой да го докара дотам? Как може животът чак толкова да те съкруши?
Улицата, както беше казал Уиликинс, е винаги с теб. И Ваймс си спомни, как бабичките търкаха. Петльова улица беше толкова често търкана, че да се чуди човек, как не е потънала под морското равнище. Праговете на външните врати се търкат и после се варосват; червените плочки отвътре се търкат и се лъскат с червена вакса; а черната печка се почерня още повече, като я натъркват яростно с черна вакса. Лактите на жените ония дни се движеха като бутала. От това зависеше оцеляването, а оцеляването зависеше от гордостта. Колкото и малко да зависи от теб, но поне може да поддържаш пустата му спретнатост, та да покажеш на света, че сте бедни, но прилични. Отвъд това дебнеше ужасът – от това да пропаднеш, да зарежеш всякакви стандарти и да стане така, че не си с нищо по-добре от онези, които се развъждаха, трепеха се и се крадяха в дивите и безпокойни вертепи, известни като Сенките.
А пък гоблините, значи, са се предали. Пуснали са се по течението, докато светът полека-лека ги пъди, те се предават, зарязват едно друго… убийството обаче си остава убийство в която и да е юрисдикция, че и без такава. Той озапти мислите си, взе от пода две тлеещи факли и рече:
- Хайде, полицай, да вървим да се борим с престъпността.
- Да, сър, - отвърна Фийни, - но може ли още един въпрос?
- Разбира се, - съгласи се Ваймс, поемайки по един тунел клонящ забележимо надолу.
- Какво става тук, сър, ако не възразявате, дето питам? В смисъл, знам, че има убийство и че сигурно някой копелдак е искал да си помисля, че вие сте го извършили, обаче как стана така, сър, че вие разбирате дивашкия им говор? В смисъл, чувам, че им говорите, а те трябва да ви разбират, щото ви отговарят, сър, ама те нали говорят все едно трошат орехи с краката си, сър, а аз не мога и проклета думичка да им разбера, сър, да ме прощавате за клачския език, сър, нито дума. И искам отговор, сър, защото и тъй се чувствам адски тъпо. Не искам да съм още по-глупав, отколкото се чувствам сега.
Ваймс в уединението на собствения си ум опита такова обяснение: „Ами, щом питаш, в ума ми има един смъртоносен демон, който като че ли ми помага, той си знае защо. Той ми позволява да виждам в тъмното и понякога ми помага да общувам с гоблините. Викат му Призоваващия Мрак. Не знам какво го засягат гоблините, но джуджетата смятат, че той наказвал нечестивите. Щом като става дума за убийство, ще използвам, каквото може да ми е от помощ.“ Но не би изрекъл това на глас, защото повечето слушатели щяха да се изнесат бързичко, още преди да е свършил, така че вместо това се спря на:
- Имам подкрепата на висша сила, главен полицай. А сега айде да проверяваме.
Това не удовлетвори Фийни, но той май подразбра, че повече няма да получи.

Обиколката беше зловеща. Хълмът беше бъкан с пещери, свързани с естествени и от време на време (както изглеждаше) изкуствени проходи. Цял малък град. Имаше бунища, груби клетки, в които понастоящем нямаше каквото и да е било държано там, а тук-таме доста големи лехи, по някои от които много бавно работеха гоблини, които почти не поглеждаха полицаите. Веднъж минаха покрай отвор към, съдейки по звука, детски ясли, което ще да значи, че малките големчета цвърчат като птици. Ваймс не можа да си наложи да погледне по-навътре.
Като слязоха по-надолу, стигнаха до много малко поточе, прокапващо по една от стените. Гоблините бяха стъкмили канавка, така че оттам нататък вървяха под звука на течаща вода. И навсякъде беше пълно с гоблини, които правеха грънци. Ваймс беше подготвен за такова нещо, но не достатъчно подготвен. Беше очаквал нещо като джуджешките работилници, каквито беше виждал в Юбервалд – пълни с гълчава, суетня и целенасочена дейност. Но при гоблините не беше така. Щом някой гоблин речеше да започне някое гърне, изглежда му стигаше само да си намери място да клекне, да извади каквото там му се намери в джобовете и да започне да работи толкова бавно, че отстрани не можеше да се каже, става ли нещо изобщо. На няколко пъти на Ваймс му се стори че чува чукане на камък в камък, или чегъртане, или нещо като пилене, но колчем се доближеше до някой от клекналите гоблини, той учтиво се отместваше и се привеждаше над ръкоделието си като дете криещо някаква своя тайна. Колко ли сополи, мислеше си той, колко изрезки от нокти, колко ушна кал ще да събере един гоблин за година? Дали ежегодния съд за сополи ще е като изискана дамска кутия за енфие, или ще е голямо ведро?
И защо пък, да му се не види, защо не ги интересуват зъбите? Нали дори човеците внимават с изпадналите зъби, а като стана дума, някои хора, особено магьосниците, много се впрягат от това, какво става с изрезките от ноктите им. Той се усмихна под мустак. Е, може би гоблините и да не са чак толкова глупави, само са по-глупави от човеците, което, като се замисли човек, никак не е лесно да се постигне.
И тогава, като минаваха покрай един седнал по турски гоблин, онзи се надигна и в ръката му се появи ... светлина. Ваймс беше виждал много скъпоценности: поколения от пръстени, брошки, огърлици и тиари се бяха отложили през вековете в ръцете на скута Сибил, макар че в днешни дни повечето стояха в сейф. От това винаги го напушваше на смях.
Но колкото и да блестяха скъпоценностите на Сибил, той би се заклел, че никое не е изпълвало света с такова сияние, като тази джунджурийка, докато създателят и я оглеждаше критически. Гоблинът я въртеше натам-насам, мръщейки ѝ се, все едно се канеше да купува кон от тип на име Честния Хари. Бели и жълти лъчи проблясваха, изпълвайки унилата дупка с нещо, което Ваймс можеше да нарече само екот от сияние. Фийни беше зяпнал като детенце на първия си празник. На гоблина обаче май творението не му хареса и той го метна пренебрежително през рамо към стената, където то се строши.
- Защо го направи? - кресна Ваймс така, че гоблинът се присви, като че очакваше че ще го зашлевят.
- Лош гърне! - изломоти той – Лош работа! Срам работа! Прави по-добра друг път! Почва сега!
Той погледна още веднъж ужасено командира и побягна в мрака на пещерата.
- Ама той го строши! Направо взе че го строши! - викна сащисано Фийни – Ей така да го погледне веднъж и да го строши! А то беше чудесно! Та това е престъпление! Не може просто да разрушиш нещо толкова хубаво, нали?
Ваймс потупа Фийни по рамото:
- Може, ако току що си го направил и мислиш, че е трябвало да си го направил по-добре. В крайна сметка, нали и най-добрите майстори понякога грешат?
- Да не мислите, че това беше грешка? - Фийни се втурна към отломките от доскорошното чудно творение на пода и вдигна шепа бляскави парчета, - Сър, той наистина ли изхвърли това, сър?
Ваймс понечи да отговори, но откъм шепата на Фийни нещо прошумоля – между пръстите му се сипеше прах, все едно праха на времето. Фийни се усмихна притеснено на Ваймс и продума:
- Може пък и да е било малко дефектно, сър!
Ваймс се наведе и прокара пръст през купчинката прах. Беше си просто прах, не по-цветен или бляскав от камъчетата, които се намират по пътя. Нито следа от искрящата дъга, която току що бяха видели. Но пък от другата страна на пещерата друг гоблин се мъчеше да изглежда незабележим, докато работеше върху сигурно друг съд. Ваймс пристъпи към него предпазливо, защото онзи държеше съда, като че се канеше да се защитава с него. Подчертано небрежно, за да покаже, че не иска да му навреди, Ваймс прибра ръце зад гърба си и изрече с тон, който беше научил от жена си:
- Чудесна работа! Това изглежда прекрасно гърне. Кажете ми, господине, как правите такова гърне? Можете ли да ми разкажете?
Грънчарят сведе поглед към произведението в ръцете си или, ако речем да сме по-гадни, макар и може би по-точни, в лапите му.
- Аз прави гърне, - отговори той, надигайки недовършената си творба.
Ваймс не разбираше много от камъни, които да не са част от зидария, но това изглеждаше жълтеникаво и лъскаво.
- Да де, виждам, че е гърне, но как точно го правите? - опита се отново той.
И още веднъж грънчарят потърси просветление гледайки ту надолу ту нагоре, изобщо навсякъде, където го нямаше Ваймс. Накрая го споходи озарение:
- Аз прави гърне.
- Благодаря ви, че споделихте тайната на вашия успех, - кимна тежко-тежко той и се обърна към Фийни, - Хайде, да вървим.

Оказа се, че гоблинската пещера (или бърлога, или яма, според желания ефект) не беше онази адска дупка, каквато можеше да се очаква. А си беше просто, ами, дупка, задимена от безбройните огнища на гоблините и допълнително омирисана от събраните за тези огнища гнили дърва, да не говорим за отделните бунища. Стари и млади гоблини ги гледаха внимателно, като че ли очакваха да изнесат някаква развлекателна програма. Имаше и очевидно невръстни гоблини. Трябваше да се признае, че за разлика от останалите разумни видове, при гоблините бебетата бяха безобразно грозни, просто по-дребни версии на родителите си, които също не бяха картинки, нито дори скици или ескизи. Ваймс си напомни, че не е тяхна вината, че някакъв некадърен бог е насъбрал разни остатъци и е решил, че светът се нуждае от твар, приличаща на мелез между вълк и маймуна, след което им е дал едно от безспорно най-нелепите религиозни учения дори в сравнение с обичайната божествена кретения. Те изглеждаха точно като лошите типове, а ако не беше помощта на Призоваващия Мрак, щяха и да звучат като такива. Ако орехите крещяха когато ги трошат, хората сигурно щяха да си казват: „Не ти ли звучи като гоблин?“ Пък на бога-майтапчия не му беше стигнало това, а и им беше дал най-лошия възможен дар – самосъзнание, което ги уверяваше, че са ходещ боклук до такава безнадеждна степен, че метафорически дори не намираха сили да се поотупат малко.
- Проклятие! Стъпих върху нещо... във нещо де, - оплака се Фийни, - Вие май виждате по-добре от мен тук, сър.
- Здравословен живот, момчето ми, моркови и прочие простотии.
- Джеферсън може и да е тук някъде. Сигурен съм, че все някоя дупка ще пропуснем.
- Аз пък знам, че го няма тук, момко, само не ме питай откъде го знам, защото ще трябва да те лъжа. Просто си карам рутината стъпка по стъпка, това ми помага да мисля. Стар стражарски трик.
- Да, сър, стъпка по стъпка човек нагазва все по-дълбоко, нали?
- Браво, момче, - Ваймс се усмихна в мрака – Ченгето без чувство за хумор е за никъде. Винаги съм казвал, че без малко смях денят не е пълен... - Той спря, защото нещо дрънна в шлема му, - Стигнахме рудника на Джеферсън, момчето ми. Току що намерих маслена лампа, а оттатък със сигурност нямаше такива.
Той бръкна в джоба си и скоро пламна кибритена клечка. Е, помисли си Ваймс, не е кой знае каква мина, но се обзалагам, че му спестява тарифите на джуджетата.
- Не виждам изход, - обади се Фийни, - Той може би изнася рудата през главния вход.
- Едва ли гоблините са толкова тъпи да живеят в пещери само с един изход. Сигурно има някой, който хич не се вижда отвън. Виж, тук някой е влачил нещо тежко по пода...
Ваймс спря. В пещерата имаше друг човек. Е, мрак, благодарско, помисли си той. Сега сигурно следва да питам, кой е там?
- Сър, май тук не само се копае руда. Вижте това, - обади се иззад гърба му Фийни.
Той държеше някакви книжки, както изглеждаше – детски. Бяха мърляви – все пак това беше гоблинска дупка – но когато Ваймс отвори първата страница, без изненада видя неправдоподобно голяма червена ябълка, вярно малко зацапана от множество мръсни пръстчета.
Глас в тъмнината, по-точно женски глас рече:
- Още няма отговори за всички въпроси, командире, но за щастие някои отговори са вече под въпрос. Опитвам се да уча гоблинските деца. Естествено, наложи се да донеса ябълка да покажа на малките. Малцина от тях знаят, какво е това, да не говорим как се нарича. Тролският език е неописуемо по-сложен от това, което имат тези завалии. Здравейте и вие, г-н Ъпшот. Омръзна ви да се скатавате от истината в ареста ви, а?
Ваймс се беше обърнал веднага щом чу гласа, а сега беше зяпнал с отворена уста.
- Вие? Не бяхте ли, ъ...
- Дамата с акото, същата, командир Ваймс. Да се чуди човек, как хората успяват да го запомнят, а?
- Е, трябва да признаете, че някак си, как да го кажа, няма нужда да се стараеш, то само си се запомня, мис Фелисити Бидъл.
- Отлична памет, командире, като се има предвид, че сме се срещали само веднъж!
Чак сега Ваймс забеляза, че с нея има гоблин, млад съдейки по ръста, но по-забележимо беше, че гледаше право в него с ясен и заинтересуван поглед – нещо необичайно за гоблините, които бяха срещали до сега, с изключение на горкия Смрадльо. Фийни пък се скъсваше от старание да не го забележи жената.
- Мадам, - усмихна се той на мис Бийдъл, - вашето име го виждам поне веднъж всеки ден. Като слагах момчето си да ляга вчера, знаете ли какво ми каза той? Ето какво: „Тате, знаеш ли, защо кравите имат голямо разпльокано ако, а конете го правят спретнато, мекичко и миришещо на трева? Странно е, нали, тате? Защо са два разни вида ако, когато и кравите и конете са еднакво големи и ядат същата трева? Значи, дамата по акото казва, че това е защото търбухът на кравите си има книжка, а на конете си няма. И затова техния стомах не знае, как правилно да сдъвче тревата до край. И затова тяхното ако прилича на трева и не мирише толкова лошо.“, - Ваймс видя че жената се е ухилила и продължи, - Утре той сигурно ще пита майка си, може ли някой ден да сдъвче обяда си много усилено, а следващия ден да дъвче по-малко и да види, дали ще се получи различна миризма. Какво ще кажете за това, мадам?
Мис Бийдъл се разсмя. Имаше много заразителен смях.
- Ами, командире, изглежда синът ви е съчетал вашия аналитичен ум с вродения талант за експериментиране на Рамкинови. Сигурно сте много горд с него, нали? Надявам се, че сте.
- Можете да разчитате, че съм, мадам.
Детето застанало в сянката на мис Бийдъл също се усмихваше, първата усмивка, която той беше видял у гоблин. Но преди той да успее да каже нещо, мис Бийдъл погледна Фийни неодобрително и забеляза:
- Искаше ми се само, да си бяхте намерили по-добра компания, командире. Чудя се, знаете ли, къде е моят приятел Джетро, полицай?
Дори и на оскъдната светлина на лампата Фийни изглеждаше бесен, но ако умееш да четеш лица (а Ваймс беше сериозен читател), ставаше ясно, че яростта е подправена със срам и ужас. Тогава Ваймс сведе поглед към пейката, където имаше някакви инструменти и още шарени книжки. Улицата беше научила Ваймс, че понякога най-добре да оставиш притеснения човек да се доизпритесни, така че той взе една от книжките, все едно предишния страховит диалог изобщо не се беше случил и подхвърли:
- Я, ама това е „Къде е моята крава?“! Младия Сам я обожава. И гоблините ли ги учите на нея, госпожице?
Без да сваля очи от развълнувания Фийни, мис Бийдъл отговори:
- Да, нищо, че то една файда. Хич не е лесно. Между другото, ако трябва да сме точни, съм мисис Бийдъл. Съпруга ми го убиха през Клачската война. Тогава аз се върнах на „госпожица“, защото, ами, по-писателско е, а освен това нямах чак толкова време да свикна да съм „госпожа“.
- Моите съболезнования, мадам. Ако знаех, нямаше да съм толкова заядлив, - каза Ваймс.
- Не се кахърете, - усмихна се морно мис Бийдъл, - понякога и от заядливостта има полза.
- За-ядлив? Мислещ за ядене ли? - проговори малкият гоблин до учителката.
- Сълзи на Гъбата е най-добрата ми ученичка. Ти си чудесна, нали Сълзи на Гъбата?
- Чудесна е добре, - като че заопитва всяка дума на вкус гоблинското момиче, - Нежно е добре, гъба е добре. Сълзи е меко и нежно. Аз съм Сълзи на Гъбата, така всичко това се казва наведнъж.
Странна реч беше това: момичето като че ли подбираше думите си от някакви рафтове, и веднъж изговорени ги връщаше спретнато по местата им. Звучеше много тържествено, а лицето и беше странно, безизразно, бледо. В известен смисъл Сълзи на Гъбата изглеждаше хубава, макар и не чак красива, пременена в нещо като загръщаща я отвсякъде престилка. Ваймс се зачуди, на колко ли години е тя. Тринадесет? Или може би четиринадесет? А още се чудеше, дали всички те няма да изглеждат толкова спретнати, ако набараха прилично облекло и направеха нещо с кошмарните си гриви. Косата на момичето беше дълга, сплетена на плитки и чисто бяла. Изненадващо за това място, тя приличаше на крехка порцеланова фигурка.
Не знаейки какво да каже, той все пак го каза:
- Приятно ми е да се запознаем, Сълзи на Гъбата, - Ваймс ѝ протегна ръка.
Гоблинското момиче я изгледа, после изгледа него и се обърна към мис Бийдъл, която поясни:
- Те не се ръкуват, командире. Колкото и прости да изглеждат, те са много сложни. Самото провидение ви доведе тук навреме да разрешите убийството на Красив Контраст, която беше отлична ученичка. Дойдох веднага щом чух, обаче гоблините са свикнали с незаслужена и внезапна смърт. Ще ви изпратя до изхода, а след това имам урок.
Ваймс подръпна Фийни за ръкава да не изостава следвайки мис Бийдъл и нейното протеже към повърхността и благословения свеж въздух. Чудеше се, какво ли е станало с трупа. Какво ли правят те с покойниците си? Погребват ли ги, ядат ли ги или ги изхвърлят на боклука? Или пък той просто не мисли правилно – самата таи мисъл от някое време хлопаше на входа на ума му.
- И на какво друго ги учите, г-це Бийдъл? – проговори той без да помисли, - Да са добри граждани, а?
Шамарът ѝ го огря по брадичката, сигурно защото дори и в яростта си мис Бийдъл осъзнаваше, че той беше със стоманен шлем. Но шамарът си беше як отвсякъде и с крайчеца на позамъгления си поглед той забеляза как Фийни отстъпва една крачка. Ако не друго, момчето не беше съвсем глупаво.
- Това беше върхът на тъпотата, командир Ваймс! Не, не ги уча да се преструват на човеци, а ги уча да бъдат гоблини, но умни! Знаехте ли, че те имат само пет думи за цветове? Дори троловете имат около шестдесет, че и много повече, ако намерят продавач на бои! Значи ли това, че гоблините са глупави? Не, те имат множество думи, за които дори и поетите не са се досетили, примерно за това как цветовете се съчетават и променят, как един оттенък се прелива в друг. Те имат отделни думи за най-сложните и изтънчени чувства. Сещам се поне за двеста такива, а съм сигурна, че има много повече! Това, което вие си мислите, че са ръмжене и хъхрене, всъщност носи огромна информация! Те са като айсберг, командире: повечето не се вижда, или пък не го разбираме, а аз уча Сълзи на Гъбата и някои нейни приятели да могат да говорят с хора като вас, които си мислят, че гоблините са прости. И знаете ли какво, командире? Не ни остава много време! Тях ги изтребват! Не че го наричат така, но в крайна сметка си е изтребване, защото те, видите ли, са само тъпи досадници. Защо не питате г-н Ъпшот, какво се случи с останалите гоблини преди три години, командир Ваймс?
С тези думи мис Бийдъл се врътна на петите си и изчезна в мрака на пещерата последвана от Сълзи на Гъбата, оставяйки Ваймс да извърви сам последните няколко крачки към прекрасната дневна светлина.

Когато Самюъл Ваймс излезе на жива слънчева светлина, го зашемети усещането, сякаш някой му бе промушил през тялото желязна жица, а после изведнъж я бе издърпал. Той се замъчи да запази равновесие, докато момчето не го хвана за ръката. Отличен, каза си наум Ваймс, стигна му ума да погледне какъв е наклонът, или поне да не се втурне презглава нататък.
Той поседна на тревата, наслаждавайки се на ветреца в прещиповите храсти и вдъхвайки чист свеж въздух. Каквото и да си мислите за гоблините, дупката им имаше оня вид атмосфера, за която хората казват: „На ваше място бих изчакал минутка-две преди да влизам там“.
- Иска ми се да си поговорим, старши полицай, - каза той на глас, - Като ченге с ченге. За миналото и може би за това, какво ще се заформи в бъдеще.
- Всъщност тъкмо смятах да ви благодаря, командире, че ме смятате за полицай.
- Баща ти беше полицай тук преди три години, нали?
- Да, сър, - Фийни впери поглед право пред себе си.
- Та значи, какво се случи с гоблините, Фийни?
Фийни прочисти гърло.
- Ами, Тате ни каза да останем с Мама вкъщи. Заръча ни да не гледаме, но не можеше да ни заповяда да не слушаме, а като се надигнаха едни крясъци и не знам какво още, което ужасно разстрои Мама. По-късно чух, че са изкарали много гоблини от хълма, и са ги натоварили нанякъде, но Тате дълго време и думичка не обели за тия работи. Мисля, че това го пречупи, сър, съвсем го пречупи. Каза, че гледал как сюрия мъже, най-вече горски и разни катили, излезли от пещерите повлекли гоблини, сър. Купища гоблини. Каза, че най-страшното било, че гоблините били едни такива кротки, разбирате ли? Като че те не знаели, какво да сторят.
От изражението на Фийни Ваймс малко се посмекчи:
- Продължавай, момко.
- Ами, сър, той каза, че хората наизлезли от къщите си и се разккрещели, а, ами, магистратите казаха, че всичко било наред, защото те не били нищо повече от вредители, та щели да ги натоварят на шлепове и скоро те щели за разнообразие да си заработват прехраната без да безпокоят други хора. Всичко било наред, каза Тате. Щели да бъдат откарани на някакво слънчево място, далече-далече от тук.
- Просто от любопитство, г-н Фийни, как е могъл той да знае това?
- Тате каза, че магистратите били много уверени в това отношение, сър. Щели да работят за прехраната си и толкова. Каза, че било за тяхно добро. Не било като направо да ги избият.
Ваймс се постара изражението му да остане безизразно. И въздъхна.
- Ако е било без тяхно съгласие, значи е било робство, а ако роб не иска да работи за прехраната си, той не живее. Схващаш ли?
Фийни се втренчи в краката си. Ако погледът му беше вакса, ботушите му щяха да блеснат.
- След като ми разказа това, татко ми каза, че вече аз съм полицай, заръча ми да се грижа за Мама и ми връчи палката и значката. А после ръцете му затрепериха, сър, и след няколко дни той умря, сър. Май нещо му се беше прекършило, сър, един вид в главата му. Той не можа да се съвземе.
- Чувал ли си за лорд Ветинари, Фийни? Не може да се каже, че го харесвам, но понякога си го бива. Е, веднъж се случи една, както му казваме ние, безредица, та се оказа, че някакъв мъж бил излязъл с куче, на умирачка било животното, според присъстващите де. Та оня искал да накара кучето да не се дърпа, а то като му заръмжало, той грабнал сатър от една месарска лавка наблизо, притиснал кучето в земята и, просто ей така, му отсякъл двата задни крака. Сигурно някои ще кажат: „Невероятен гадняр, ама това беше само едно куче“, и прочее, но лорд Ветинари ме привика и ми каза: „Човек, който би сторил подобно нещо на куче, заслужава много щателно внимание от страна на закона. Незабавно претърсете дома му.“ Онзи мъж след една седмица го обесиха, не заради кучето, макар че лично аз не бих проронил и сълза, ако беше за това, а заради онова, което намерихме в мазето му. Няма да те обременявам с подробности, какво именно. А проклетият Ветинари пак се измъкна, защото излезе прав: че където има дребни престъпления, там не е далеч и до големите.
Ваймс се загледа в ширналите се под него земи: неговите поля, неговите дървета, неговите изкласили в златисто ниви… Всичките негови, нищо, че той никога през живота си не бе посял семе, ако не се брои веднъж като дете, когато се беше опитал да отгледа горчица и маруля върху един парцал за под, от което не излезе нищо, защото никой не му беше казал, че е трябвало първо да изплакне парцала, за да изкара от него целия сапун. Не е кой знае каква основа за земевладелец. Но… Земята си е негова, нали? А той беше сигурен, че нито той нито Сибил някога са казвали „да“ за изпъждане на множество несретни гоблини от мизерията, която те наричаха свой дом, и завличането им кой знае къде.
- Никой не ни каза!
Фийни се присви спасявайки се от този изблик гняв.
- За това нищо не мога да кажа, сър.
Ваймс стана и се протегна.
- Е, аз чух достатъчно, момче, а и достатъчно сам търпял! Време е да се обърнем към по-висша инстанция!
- Май ще трябва не по-малко от ден и половина, ездач на галоп да стигне до града, сър, и то ако има късмет с конете.
Сам Ваймс потегли уверено надолу по хълма.
- Имах предвид лейди Сибил, момчето ми.