Пътеката надолу от върха на Бесилния хълм минаваше през прещипови храсти и канари, от време на време през някоя кръпка гола и безплодна земя с цялата почва отмита от пороищата. Дива земя, пустош, дом на мършави зайци, изпаднали мишки, на някой друг плъх с мозъчен паралич и на гоблините.
И ето го сред храсталаците и входът за пещера. За да влезе в смърдящата дупка на човек щеше да му се наложи да се сгъне на две и да стане лесна мишена. Ваймс обаче провирайки се вътре знаеше, че е в безопасност. Просто го знаеше. Навън на светло той беше имал подозрения, но в мрака знаеше. Знанието беше почти телесно, крила от мрак се разгърнаха над него и той чуваше всеки звук в пещерата, всеки до последния.
Изведнъж се оказа, че той познава пещерата, отгоре до долу, където можеше да се намери вода, с всичките и гъбени и плесенни градини, с мизерно празните килери и с кухнята. Което, разбира се бяха само човешки преводи. Гоблините по правило ядат където има какво и спят където сварят; нямаха понятие за стая с някакво специално предназначение. Сега той знаеше това, сякаш го беше знаел цял живот, а пък досега кракът му не беше стъпвал на място, което някой гоблин е наричал дом.
Но сега той беше посред мрака, а Ваймс и мракът имаха ... споразумение, нали така? Или поне мракът мислеше така. А пък Ваймс мислеше просто „Проклятие, пак започна“.
Някой го сръчка отзад в кръста и Фийни ахна. Ваймс се обърна към ухиления гоблин и му каза:
- Опиташ ли го още веднъж, слънчице, ще те цапардосам по тиквата, ясно ли е?
Това беше, което той произнесе, и това се чу да казва... Само че нещо, не точно друг глас, но нещо се уви около думите му като змия катереща се по дърво и двамата му пазачи хвърлиха оръжията си и хукнаха назад към откритото небе. Мигновено. Без да врещят. Понеже искаха да си запазят дъха за бягането.
- Мамка му и прасе, командир Ваймс! Като че магия! - възкликна Фийни навеждайки се за падналите секири.
Ваймс го наблюдаваше през гъстия мрак как ръцете на момчето опипват земята и по чудо ги намериха.
- Хвърли ги! - заповяда той, - Казах веднага да ги оставиш!
- Но ние сме безоръжни!
- Не ми спори, момченце!
Две секири изтрополяха на земята. Ваймс отново задиша.
- А сега отиваме да се срещнем с милия стар гоблин, разбрахме ли се, и ще вървим без страх, защото ние сме законът, разбрахме ли се? А законът може да ходи навсякъде във връзка с разследваните му случаи.
Като навлязоха по-навътре, таванът стана по-висок и накрая Ваймс можа да се изправи. Фийни от друга страна имаше затруднения. Зад Ваймс се разнесе хор от тупвания, дращене и думи, които добрите стари майчици не би трябвало дори да знаят, а камо ли да чуват. На Ваймс му се наложи да спре и да изчака момчето да си удари крака в няколко лесно преодолими бъбуни и да си халоса главата където таванът за малко се сниши.
- Айде, старши полицай! - крясна Ваймс, - Едно ченге трябва да има добро нощно зрение! Яж повече моркови с твоето Нем Кво Ям или както му се вика!
- Тъмно е като в рог, сър! Не виждам и ръката пред лицето си... Ох!
Фийни се блъсна право във Ваймс. На когото (не на Фийни) му просветна.
Ваймс огледа лъкатушещата пещера. В нея беше светло като бял ден. Нямаше нито факли нито свещи, а само проникваща навсякъде умерена светлина... същата каквато беше виждал по-рано, преди години в една пещера, голяма пещера далече-далече от тук. И той знаеше какво значи това: че той вижда в тъмното сигурно по-добре и от гоблините. Мракът беше станал невъобразимо светъл един ден, когато той се биеше под земята с едни твари – ходещи и говорещи твари, които се бяха заселили далече от светлината и крояха мрачни планове. Но Ваймс се би с тях и победи, поради което бе написано и подписано Съглашението от Кумската Долина, а най-старата война света завърши ако не с мир, то поне с нещо, в което с известен късмет да могат да поникнат семената на мира. Добре беше да си спомни това, защото в тъмнината Ваймс беше придобил... спътник. Джуджетата имаха едно име за него: Призоваващия Мрак. Имаха и цял ред обяснения какво е то: демон, изгубен бог, проклятие, благословия, въплътена мъст, само дето то нямаше плът освен тази която заемаше, не признаващо друг закон освен себе си, убийствено, но понякога и защитаващо, или пък нещо, за което никой не би могъл да намери правилните думи. То можеше да минава и пътува през камък, вода, въздух и плът, както и, ако питаха Ваймс, и през времето. Как в крайна сметка може да се спре същество направено от нищо? Да, той се бе срещнал с него и на раздяла било за забавление, на шега, от злоба или просто като награда Призоваващият Мрак бе белязал Ваймс със своя знак – просмука се през него и му остави тази светеща татуировчица.
Ваймс си нави ръкава и ето я, като че ли по-ярка от преди. Понякога го срещаше в сънищата си, където те си кимаха и се разминаваха всеки по задачите си. Понякога между срещите им минаваха месеци, че и години и той почваше да мисли, че се е отървал, но белегът си беше на ръката му, под лакътя. Понякога сърбеше. Изобщо беше като да си има питомен кошмар на каишка. А сега то му даваше зрение в тъмното. Но чакай малко, това нали е гоблинска дупка, а не джуджешко подземие! И собствените му мисли му отговориха със странен обертон, като че бяха дует: „Да но гоблините нали биха отнесли каквото и да е.“
Точно сега гоблините май се бяха изнесли. Подът на пещерата беше отрупан с боклук и неща които гоблините вероятно смятаха за важни, което сигурно включваше всичко без изключение, като се има предвид, че те събират с религиозно усърдие собствените си сополи. Успя да види стария гоблин да му маха да го последва, след което старият изчезна. Пред него имаше врата, гоблинско производство, както се виждаше от прогнилостта и, както и от факта че висеше на една панта, а и тя се счупи, когато Ваймс я бутна. Зад гърба му Фийни се сепна:
- Какво беше това? Моля ви, сър, нищичко не виждам!
Ваймс се върна до момчето и го потупа по гърба, от което то подскочи.
- Господин Ъпшот, сега ще ви изведа до входа и ще ви оставя да се приберете вкъщи, разбрахме ли се?
Момчето потръпна:
- Не, сър! По-скоро бих останал с вас, ако нямате нищо напротив... Моля ви?
- Но ти не можеш да виждаш в тъмното, момко!
- Знам, сър. Имам малко връв в джоба си. Дядо ми казваше, че доброто ченге винаги трябва да има малко връв, - гласът му трепереше.
- Е, вярно че обикновено си е полезно, - Ваймс внимателно извади връвта от джоба на момчето, - Да се учудиш, колко безпомощен може да е заподозреният ако му вържеш палците един за друг. Сигурен ли си, че няма да се почувстваш по-добре на свеж въздух?
- Съжалявам, сър, но ако не възразявате, мисля че най-сигурното място в този момент е точно зад вас, сър.
- Ама ти съвсем нищо ли не виждаш, момко?
- От нищо по-нищо, сър. Все едно съм ослепял, сър.
Ако питаха Ваймс, младежът беше на път да пощурее и хукне презглава и може и да беше по-добре да го привърже към себе си, отколкото да го чуе как се претрепва докато се опитва да избяга.
- Не си сляп, момчето ми, просто с всичките ми нощни смени аз... ами да кажем че съм по-добър отколкото си мислех в нощното виждане.
Фийни отново потръпна когато Ваймс го докосна, но със съвместни усилия старши полицай Ъпшот бе привързан към Ваймс с метър и нещо дълга космата връв воняща на свине.
Зад потрошената врата нямаше гоблини, но колебливо тлееше огън, над който на шиш висеше парче за щастие неразпознаваемо месо. Човек да си помисли, че някой гоблин от бързане си е зарязал чая. А като стана дума за чай, над жаравата къкреше чайник, сиреч ръждива тенекиена кутия. Ваймс с изненада надуши в нея бергамот и някак си представата за гоблин отпиващ префърцунен чай с префинено изпънато кутре временно пресити чувството му за несъответствие. Добре де, нали и бергамотът е трева? А гоблините сигурно като ожаднеят вземат каквато трева намерят, нали? Нищо страшно. Макар че ако намереше поднос с изискани бисквитки, определено щеше да му се наложи да седне и да си отпочине.
Той продължаваше нататък без нито осветлението да отслабне нито да се появят някакви гоблини. Пещерният комплекс забележимо слизаше надолу и навсякъде още имаше следи от гоблини, но никаква следа от самите гоблини, което на теория беше добре, като се има предвид че обикновено първата следа от гоблин е като ти скочи върху главата и се опита да я направи на топка за боулинг. И ненадейно в този унил сиво-кафяв пейзаж изникна ярко петно. Беше букет цветя, или по-скоро каквото беше останало от букета след като беше изпуснат. Ваймс не беше експерт по цветята, но когато ги купуваше за Сибил, когато го повеляваше съпружеството, той обикновено се спираше на букет рози, или на като че ли приемливия му еквивалент – една орхидея. Смътно беше наясно за съществуването и на други цветя разбира се, нали освежаваха гледката, така де, но никога не го биваше по названията.
Е, това тук не бяха рози, нито пък орхидеи. Тези цветя бяха набрани по плетищата и ливадите и дори включваха хилавите растения, които можеха да издържат в пущинака отгоре. Някой ги беше донесъл тук. Някой ги беше изпуснал. Някой е бил в паника. Ваймс го разчиташе от цветята. Бяха изпопадали по пътя на нечие бягство, прострели се по пътя му като опашка на комета. И повече от едно лице ги беше изпотъпкало, но сигурно не защото преследваха споменатото лице с букета, а както изглеждаше защото са били петимни да се изнесат по същото направление не по-малко бързо от него или нея.
Масова паника всъщност. Ужасени хора хукнали да бягат. Но от какво са бягали?
„От теб, командир Ваймс, от теб, величието на закона. Виждаш ли как ти помагам, командире?“ Издразни го, колко познат му беше този глас. Звучеше твърде много като неговия.
- Но аз съм тук, защото те поискаха да дойда! - обърна се той към пещерата като цяло, - Не смятах да се бия с когото и да е!
А в главата му собственият му глас му отвърна: „О този мой опърпан изпаднал народ, не доверяващ се на никого и не вдъхващ вяра на никого! Внимавай, Господин Полицай; немилите-недраги нямат причина да обичат! О, този чудат и тайнствени народ, най-долни и презрени, родени в боклука, без надежда, лишени от бог. Късмет, братко мой... братко мой в мрака... Стори каквото можеш за тях, Гусин Поо-лиц-аай.“
Печатът на Призоваващия Мрак на китката на Ваймс припламна за миг.
- Не съм ти никакъв брат! - крясна Ваймс, - Аз не съм убиец!
Думите отекнаха в пещерата, но някъде вътре Ваймс усети сякаш нещо изпълзява и си тръгва. Може ли нещо без тяло да пълзи? Да пукнат дано джуджетата с всичкия им подземен фолклор!
- Вие, сър, ъ, наред ли сте, сър? - чу се зад него разтревоженият глас на Фийни, - Ъ, защото крещяхте, сър.
- Просто псувах, защото си халосах главата в тавана, момко, - излъга Ваймс. Трябваше спешно да излъчи спокойствие преди Фийни толкова да се притесни, че да хукне в паника към изхода, - Справяте се много добре, старши полицай!
- Само дето не обичам тъмното, сър, никога не съм... Ъ, смятате ли, че някой ще се разстрои, ако се изпикая до стената?
- На твое място ще го сторя без притеснение, момчето ми. Не мисля че който и да е може да направи това място по-миризливо.
Ваймс чу някакъв смътен шум зад себе си, а после Фийни измънка окаяно:
- Ъ, естеството си взе своето, сър. Съжалявам, сър.
Ваймс се усмихна под мустак.
- Не се притеснявай, момко, няма да си първото ченге, което си е подмокрило мартинките, нито пък последното. Спомням си първия път, като трябваше да арестувам трол. Грамаден тип беше, с много гаден нрав. Хич не ми бяха сухи мартинките него ден, като нищо си го признавам. Мисли за това като за един вид кръщение!
Важното е да го караш бодро, мислеше си той, като на шега. Не му давай да се замисля над факта, че навлиза в местопрестъпление, което не може да види.
- Странна работа, - продължаваше той, - онзи трол сега е най-добрият ми сержант и доста пъти залагах живота си на него. Което само показва, че човек никога не знае. Макар че какво точно не знае, това май никога няма да узнаем.
Ваймс зави зад един ъгъл и ето ги и гоблините. Късмет беше, че младия Фийни не можеше да ги види. Строго погледнато и на Ваймс му се искаше да не ги вижда. Трябва да бяха към стотина, доста от тях стискаха оръжие. Вярно че бяха груби оръжия, но на една кремъчна брадва удряща се в главата не и трябва докторат по физика.
- Стигнахме ли някъде, сър? - попита Фийни, - Спряхте.
Просто стоят отпреде, мислеше си Ваймс, като на парад. Само наблюдават мълчаливо, чакайки мълчанието да бъде разбито.
- В тази пещера има известен брой гоблини, момко, и те ни следят.
След няколко секунди мълчание Фийни се обади:
- Можете ли да ми кажете колко точно е този „известен брой“, сър?
Десетки изцъклени лица се бяха втренчили безизразно във Ваймс. Ако мълчанието бъдеше разбито от думата „Напред!“, то от него и Фийни щяха да останат само лекета по пода, който и без това беше целият в лекета. Защо съм дошъл тук? Защо си помислих, че ще е добра идея? Добре де, хлапето е полицай в края на краищата и не е че вече да няма проблем в облеклото. И той го осведоми:
- Бих казал че са към стотина, момче, всичките тежко въоръжени, доколкото мога да видя, освен няколко съсипани типа отпреде. Може би вождовете им. С бради в които може да се крият зайци, което като гледам може и да си е така. Изглежда очакват нещо.
След известна пауза Фийни проговори:
- Цяло образование си е да се работи с вас, сър.
- Виж сега, - каза му Ваймс, - ако ми се наложи да бягам, просто не изоставай, става ли? Бягането е още едно от уменията, които понякога трябват на полицая.
После той се обърна към тълпата безстрастни гоблини:
- Аз съм командир Ваймс от Анх-Морпоркската Градска стража! С какво мога да ви помогна?
- С правил дивост! - от мощния им вик нещо изпопада от тавана. Отекна в пещерата и пак отекна, когато ехото се пренесе от пещера в пещера, завъртя се и се върна обратно. Просветна, когато бяха запалени факли. Ваймс не осъзна това веднага, понеже осветлението му досега, онова странно изкуствено осветление, дошло вероятно от главата му, беше по-силно и се смесваше чудато с пушливото оранжево изпълващо пещерата сега.
- Ами, сър, изглежда ни посрещат с радост, нали?
Облекчението и надеждата на Фийни трябваше да се бутилират и продават на отчаяни хора по целия свят. Ваймс само кимна, защото строят отпред се раздели, оставяйки нещо като коридор, в края на който имаше, безспорно, труп. Беше донякъде облекчение да види, че трупът е на гоблин, но никой труп не е добра новина, особено ако го видиш в тая зловеща бледа светлина, особено пък за самия труп. И все пак нещо в него възторжено се провикна „Алилуя!“, защото ето че имаше труп, а той е ченге и това е престъпление, и тук беше задимено и мръсно и пълно с подозрителни на вид гоблини и имаше престъпление. На негова територия. Да, това беше негова територия.

В криминологичната лаборатория на Анх-Морпоркската Градска стража Игор правеше кафе под акомпанимента на далечно гъргорене, чудновати изблици светлина и миризма на електричество. Най-накрая той дръпна големия червен лост и кипяща кафява течност изпльока в каната за да бъде разпределена в две чаши, едната с лозунга „Игорите го жашиват на вшеки“, а другата с девиза „Джуджетата го правят под кръста на другите“. Подаде последната на сержант Веселушка Дребнодупе, чийто предишен опит като алхимичка значеше за нея по някоя друга смяна в лабораторията. В този момент обаче уютът на сутрешното кафе беше прекъснат от Ноби Нобс повлякъл след себе си сержант Колън.
- Сержантът е малко нещо в шок, Игор, та си помислих, дали не можеш да му помогнеш.
- Ами щом му е малко, мога да му дам още, - предложи Игор, докато Фред Колън се отпусна в едно кресло, проскърцало зловещо под тежестта му. Креслото беше снабдено с ремъци.
- Виж, - възмути се Ноби, - Не се бъзикам! Чували ли сте за последния писък на модата? Е, ако е така, то тази пура е страшно модерна. Пъхнах я ей в тоя плик за веществени доказателства, съгласно установената процедура.
Веселка взе плика и надникна вътре.
- Ама вътре има сандвичи с яйца! Честна дума, Ноби, някой изобщо обяснявал ли ти е, какво значи криминология?
Предвид че надали можеше чак пък да влоши положението, Веселка изсипа сандвичите на масата и сред тях се намери и една пура с майонеза. Тя я избърса грижливо и я огледа:
- Е, Ноби? Не пуша, така че не разбирам много от пури, но тази поне засега ми изглежда съвсем нормална.
- Трябва да я подържиш до ухото си, - услужливо посъветва Ноби.
Веселка стори така и отчете:
- Чува се само шумолене от тютюна, който подозирам че не е бил съхраняван добре.
Джуджето отдалечи пурата от лицето и я изгледа с подозрение, след което безмълвно я предаде на Игор, който я доближи до ухото си, или поне до това, което използваше в момента, защото с Игорите човек никога не знае. Те се спогледаха и Игор наруши мълчанието:
- Предполагам има тютюневи гъгрици?
- Като нищо може да има, - съгласи се Веселка, - Но много се съмнявам, че те биха се... кискали?
- Да се кискат ли? На мен по-скоро ми приличаше на плач, - Игор се навъси над пурата и добави, - Трябва да измием масата, да почистим един скалпел и да използваме пинцети номер две и два, не, нека да са четири комплекта стерилизирани хирургически маски и ръкавици. Тук може да има някакъв вид рядко насекомо.
- Ей, аз държах тази цигара до ухото си, - обезпокои се Ноби, - За какъв вид насекоми става дума?
- Не съм сигурен, - замисли се Игор, - но обикновено по местата, където се отглежда тютюн, се въдят някои изключително опасни видове. Например жълтата хоуондалендска тревна гъгрица е прочута с това, че прониква в черепа през ухото на жертвата, снася си яйцата в мозъка, след което горката жертва продължително халюцинира докато насекомото не и излезе през носа. Следва неминуема смърт. Братовчед ми Игор има цистерна пълна с такива. Много са полезни при щателно изчистване на черепи, - Игор направи пауза, - Така ми бе съобщено, тоест, въпреки че лично аз не мога да го потвърдя, - още една пауза, - разбира се.
Ноби Нобс се упъти към вратата, но за всеобща изненада сержант Колън не последва приятеля си. А вместо това заяви:
- Аз ще постоя със запушени уши, ако не възразявате.
Той изпъна врат да гледа как Игор внимателно разрязва пурата докато бърбори:
- Казват, че пурите произведени в чужбинско, били свивани върху бедрата на млади жени. Лично аз на това му казвам отврат.
Нещо иззвънтя, проблесна и падна на масата. Веселка предпазливо се наведе над него. Приличаше на мъничка скъпа стъкленица за най-фините алхимични експерименти, и все пак, помисли си тя по-късно, като че ли в нея се долови движение, някак си неподвижно движение. Игор хвърли един поглед през рамо и произнесе:
- О.
Те се вгледаха мълчаливо в стъкленицата, мълчание което скоро беше нарушено от сержант Колън:
- Като го гледам, лъскавичко е. Някаква ценност има ли?
Веселка Дребнодупе повдигна вежда към Игор, който сви рамене:
- Безценно е, струва ми се, стига да намериш купувач с достатъчно пари и, как да го кажа, с подходящия художествен вкус.
- Това е съд за унгю, - обясни внимателно Веселка, - Гоблински церемониален съд, серж.
Разбиране почна да огрява лицето на сержант Колън както зора огрява газов гигант.
- Това не беше ли каквото те правят за да си държат в него лайната и пикнята? - сети се той, отстъпвайки.
Игор прочисти гърло, спогледа се с Веселка и отговори с леден тон:
- Не и този вид съдове, ако не греша, или поне не тук в Равнините. Онези, които се чувстват достатъчно защитени в планините правят съдове, използвайки четки за унгю и, разбира се, маски за унгю.
Той погледна с очакване, но без особена надежда към сержанта. Веселка, която познаваше Фред по-отдавна, поясни:
- Доколкото разбирам, серж, гоблините от Равнините смятат тези от планините за доста шантави. Колкото до този съд, - тя се поколеба, - боя се, че това е май нещо доста специално.
- Е, аз пък бих рекъл, че копеленцата са го докарали много добре, - рече бодро Фред и за ужас на Веселка сграбчи мъничката стъкленица, - Мое си е щото, нали е твърде хубаво за някакви си миризливи гоблини, само че как така вдига врява?
Сержант Дребнодупе видя изражението на Игор и за да предотврати произшествие в Криминологичния отдел, хвана сержанта за ръката и го извлече навън, затръшвайки вратата след тях.
- Извинявайте за което, сержант, но видях, че Игор се беше поразвълнувал.
Сержант Колън се отърси от нея с колкото достойнство можеше да събере, и заяви:
- Щом като е ценно, значи го искам, благодаря покорно. В края на краищата нали ми е дадено доброволно и прозрачно. Нали така?
- Е, разбира се че е така, сержант, но разбирате ли, то вече принадлежи на гоблин.
Сержант Колън избухна в смях:
- Та тея ли? Че какво имат те освен купища говна?
Веселка се позапъна. Колкото и мързелив и надут да беше Фред Колън, опитът доказваше, че въпреки всички видими доказателства той е бил полезен и добронамерен колега. Тя трябваше да прояви такт.
- Сержант, позволете ми най-напред да ви кажа, колко съм благодарна за всичката ви помощ, откакто постъпих в Псевдополис Ярд. Вечно ще помня, как ми посочихте всичките местенца, където един стражар може да застане на завет и усърдно запаметих списъка на заведенията, където биха проявили разбиране към жадно ченге след края на работното време. Също така помня, как ми казахте че едно ченге, никога не взима подкуп и защо една почерпка не се брои за подкуп. Поласкана съм от вашето одобрение, сержант, понеже знам че по възпитанието си не сте особено доволен от постъпването на жени в Стражата, особено ако въпросните жени си падат малко джуджета. Осъзнавам, че в течение на продължителната ви кариера ви се е налагало да се приспособявате към нови обстоятелства. Поради което съм горда, че сме колеги, сержант Колън и се надявам, че ще ми простите като ви кажа че понякога трябва да млъкнете и да вкарате някоя нова идея в тая ваша голяма тлъста глава, вместо постоянно да подгрявате вехтите. Вие взехте една малка дрънкулка, сержант, и сега тя е наистина ваша, много по-ваша отколкото можете да си представите. Бих искала да ви разкажа повече, но не знам за гоблините повече отколкото средностатистичното джудже. И не знам достатъчно за този вид унгю-съд, но мисля, че предвид флоралната декорация и малкия му размер, то е от онзи вид, който те наричат „душа на сълзите“, сержант. Така че мисля, че току що направихте живота си много интересен, защото... Мога ли да ви помоля да го оставите съвсем за малко, моля? Най-тържествено обещавам да не ви го вземам.
Свинските очички на Колън изгледаха Веселка с подозрение, но той склони:
- Е добре, щом като толкова ви се е приискало, - той ко спусна до перваза на най-близкия прозорец, след което разтръска ръката си, - Май е залепнало.
„Значи е вярно,“ - каза си Веселка наум. А на глас произнесе:
- Много ми е жал, сержант, но виждате ли, в този съд е се съдържа живата душа на малко гоблинче и то ви принадлежи. Честито! - тя се постара да не допусне в гласа си надигащия се в нея сарказъм.
Следващата нощ сержант Колън сънува, че е в пещера пълна с чудовища бръщолевещи му на техния си гнусен диалект. Той го отдаде на вечерната бира, но чудно как все не можеше да се отърве от бляскавата дрънкулчица. Колкото се опитваше, пръстите му все не можеха да го хванат.