Младият Сам нямаше нужда чак толкова да го занимават. Той сам си намираше занимавките, събирайки ги в огромни количества от гледките, които виждаше, от приказките с които са го били приспали снощи, или от някоя прехвръкнала като пеперуда през ума му мисъл, а още, все по-често, той приказваше за господин Свирчо, който живеел в къщичка върху едно дърво, но понякога бил дракон. Освен това той си имаше голям обутуш, не харесваше средите, понеже миришели смахнато, и си имаше дъждоприбран.
Така че младият Сам ни най-малко не беше смутен от провинцията, а припкаше пред Ваймс и Уиликинс, сочейки им дървета, овце, цветя, птици, водни кончета, облаци с чудата форма и един човешки череп. Изглеждаше много въодушевен от находката си и се втурна да я покаже на татко си, който я зяпна сякаш виждаше, ами така де, човешки череп. Но от друга страна той очевидно е бил човешки череп вече от доста време, и за него явно са били полагани грижи, до степен че беше лакиран.
Докато Ваймс го въртеше в ръцете си, напрягайки криминологичните си познания за някакви следи от мръсни тайни, откъм храсталака се дочу шляпане, с вокален съпровод на тема, какво някакво неизвестно лице би сторило на тези, които му крадат черепите. Когато храстите се разделиха, въпросното неизвестно лице се оказа мъж на неопределена възраст и с неопределен брой зъби, с мърлява кафява роба и брада по-дълга от всяка друга, която Ваймс беше виждал досега, при условие че Ваймс нерядко беше ходил в Невиждания Университет, където магьосниците смятаха че мъдростта се въплъщава в брада, която зиме може да ти топли коленете. Тази брада се развяваше зад собственика си като комета. Тя го настигна, когато обутите му в груби сандали нозе спряха с хлъзгане, но от инерцията се занатрупва върху главата му. Вероятно тя все пак носеше мъдрост, защото собственикът и беше достатъчно разбран, че да замръзне на място, когато видя как го гледа Ваймс. Последва тишина, ако не се брои хихикането на младия Сам заради това как безкрайната брада все едно със собствен живот окичваше човека както натрупал се върху дърво сняг.
- Мисля че това е отшелникът, г-н командор, - поясни Уиликинс след като си прочисти гърлото.
- Каква работа може да има отшелник тук? Аз мислех, че те живеят по стълпове в пустинята! - изказа се Ваймс с кръвнишки поглед към дрипавия мъж, който явно почувства, че има нужда от разяснение, а той и без друго смяташе да даде такова, независимо дали някой го искаше или не:
- Да, сър, знам, сър, това е обичайно заблуждение, на което аз лично никога не съм вярвал, поради трудността с отправянето на, да го кажем, нуждата от баня и прочее. Искам да кажа, то може и да си е наред в чужбинско, дето си има ярко слънце и купища пясък, да но за мен не става, сър, ама никак.
Привидението протегна мърлява ръка, състояща се предимно от нокти и продължи гордо:
- Пън, ваша светлост, сиреч и да съм бил дърво, отървал съм се от тоя недостатък, ха-ха, шегичка, сър.
- Такава си е, - отвърна Ваймс без никакво изражение.
- Такава и още как, сър, - въодушеви се Пън. - Нямам си друга, сър. Упражнявам я благородната професия на отшелничеството тук вече от повече от петдесет и седем години, подвизавайки се в благочестие, въздържание, безбрачие и търсене на истинната мъдрост, както ми е предадено от баща ми, дядо ми и прадядо ми. Това, дето сте го хванали, сър, е прадядо ми, - добави бодряшки той. - Хубава лакировка, нали? - Ваймс успя някак-си да не изпусне черепа, а Пън продължи. - Сигурно вашето момченце е влязло в пещерата ми, сър, с цялото ми почитание, сър, но селските хлапетии наоколо са понякога едни пакостници, а няма и три седмици, откакто трябваше да свалям дядо от едно дърво.
Този който съумя да намери умствени сили да проговори, беше Уиликинс:
- Държите черепа на прадядо си в пещера?
- О да, господа, а и на баща ми също. Семейна традиция, разбирате ли? А и на дядо ми. Непрекъсната традиция на отшелничество за близо триста години, учим населението на благочестивото мислене, на знанието, че всички пътища водят до гроба и прочие меланхолични размисли, учейки това всички, които ни потърсят. Каквито в днешни дни са доста малко, бих добавил. Надявам се синът ми да може да тръгне по моята свята пътечка, когато достигне подобаваща възраст. Майка му казва, че станал много сериозен младеж, така че тая надежда, че някой ден ще ме лъсне както си трябва. Място на рафта за черепи колкото щеш, за щастие.
- Синът ви? - сепна се Ваймс. - Споменахте безбрачие…
- Колко внимателно слушате, ваша светлост! Полага ни се едноседмична отпуска веднъж годишно. Че човек не може да живее само на плужеци и бурени от речния бряг…
Ваймс деликатно намекна, че ги чакал още път и се раздели с отшелника грижливо понесъл семейната реликва обратно в пещерата си, където и да се намираше тя. Когато реши че няма да го чуят, той попита вдигайки ръце:
- Ама защо? В смисъл… защо?
- О, доста от наистина древните семейства си имат по щатен отшелник, сър. Някога се е смятало за романтично да си имаш пещера с отшелник.
- Малко понамирисва, - отбеляза Ваймс.
- Не им е позволено да се къпят, доколкото знам де, сър. И трябва да знаете, сър, че той получава доволствие кило картофи, литър и половина лека бира или сайдър, три самуна хляб и четвъртинка свинска карантия седмично. И предположително всичките плужеци и буренаци от речния бряг, които успее да преглътне. Прегледах сметките, сър. Не е лошо като за диета на декоративна градинска фигура.
- Сигурно няма да е зле, ако добавиш и по някой плод и от време на време слабително, - измърмори Ваймс. - Значи предците на Сибил са идвали да побеседват с отшелника щом им се е изпречвала някоя философска дилема, що ли?
- Откъде накъде, сър, - видимо се изненада Уиликинс. - Не мога да си въобразя, как някой от тях би могъл дори да си го помисли. Никога не са се заглавичквали с философски дилеми. Та те са аристократи, разбирате ли? Аристократите не забелязват философските дилеми. Те просто ги игнорират. Философията включва това, да се замисляш над възможността, че не си прав, сър, а истинският аристократ знае, че е винаги прав. И то не е самомнение, сър, а вродена абсолютна сигурност. Може понякога да са луди за връзване, но са винаги несъмнено и със стопроцентова сигурност луди.
- Откъде по дяволите научи това, Уиликинс? - зяпна го във възхита Ваймс.
- От наблюдения, сър. В доброто старо време, когато дядото на милейди беше още жив, той се грижеше целият персонал от Скун Авеню да идва тук за лятото със семейството. Както знаете, аз не съм баш учен човек, а правичката да си кажем, и вие не сте, сър, но като израстваш на улицата, учиш се бързо, защото ако не учиш бързо, си мъртъв.
Сега вървяха по един орнаментален мост през нещо, което може и да беше потокът за пъстърви, а сигурно беше и приток на Старата Коварна - име чието скрито значение още му предстоеше да разгадае. Двама мъже и едно малко момченце посред мост, който можеше да побере цели тълпи ведно с конете и каруците. Светът съвсем се беше изкилиферчил.
- Видите ли, сър, - продължаваше Уиликинс, - това да са толкова сигурни е, което им е докарало всичките им пари и земи. Пак заради това понякога са ги губили, разбира се. Един от пра-пра-чичовците на лейди Сибил веднъж загуби едно лятно имение и две хиляди хектара първокласна орна земя защото бил абсолютно убеден, че номерчето му от гардеробната може да бие три аса. И бе убит в последвалия дуел, но поне стана несъмнено мъртъв.
- Пълно снобарство и ми се гади от него, - измърмори Ваймс.
- Е, не, господин командир, не е снобарство. При баш истинските такова нещо аз поне не съм забелязвал. Тия уверените типове, нали… тях не ги е грижа какво ще си помислят съседите, нито се разкарват по старомодни дрехи. Те си вярват в себе си, разбирате ли. По време на младостта на лейди Сибил, семейството ще дойде тук по стрижене и баща ѝ ще запретне ръкави и ще бъхти наравно с всички, а после ще черпи момците бира на корем, и ще ги надпие на равна нога. То разбира се, той беше любител на концентрата, така че малко бира не можеше да го катурне. Та него значи никога не го безпокоеше това, кой е той. Свестен чешит си беше баща й… че и дядо и също. Уверени, схващате ли, няма хън-мън.
Някое време още повървяха през алея обградена с кестенови дървета и накрая Ваймс промърмори унило:
- Да не казваш, че аз не знам кой съм?
Уиликинс зарея поглед посред дърветата и отговори замислено:
- Като гледам, май доста кестени ще се родят тая година, господин командир, та ако ми позволите да предложа да вземете да доведете тук младия Сам като почнат да падат. Аз като бях дете станах шампион на кестенов бой с умрели плъхове. И така докато не научих, че истинските кестени расли по дърветата и не се разкапвали толкова бързо. Колкото до вашия въпрос, - продължи той - аз мисля, че Сам Ваймс е най-добър, когато си е уверен, че е Сам Ваймс. Ама че работа, ама те пък как са подранили тая година!
Тогава алеята с кестените свърши и пред тях се простря ябълкова градина.
- Не че са от най-добрите, като за ябълки де, - отбеляза Уиликинс, когато навлязоха посред нея заедно с Ваймс и младия Сам вдигайки прахоляк по варовития път. На Ваймс му се видя, че Уиликинс като че почна да бръщолеви без никаква връзка, но явно слугата смяташе градината за много важна.
- Малкият ще иска да види това, - въодушеви се Уиликинс. - Аз самият го видях още като бях момче за всичко. И оттогава светът за мен вече не беше същият. Та третият граф, Джак Рамкин „Лудия”, имаше брат на име Уулсторп, кой знае за какво му се е паднало да се мъчи с такова име. Той беше нещо като учен и е щял да бъде пратен в университета да става магьосник, ако брат му не беше тропнал с крак и не беше дал да се разбере, че хване ли се някой от роднините му с работа, която да включва носене на рокля, той ще бъде лишен от наследство с помощта на сатър. Въпреки това обаче младият Уулсторп продължил да изучава естествознанието така както се полагало на джентълмен, сиреч като се ровел в подозрителните на вид погребални могили околовръст, като пълнел пресата си за гущери с колкото редки видове могъл да добара, като сушал образци от всяко цвете което могъл да намери преди видът му да изчезне. Та значи, продължава историята, дремвал си той един горещ летен ден под едно ябълково дърво и не щеш ли, една ябълка му паднала върху главата. По-незначителен човек, както се изразил биографът му, нямало да види нищо особено в тази работа, Уулторп обаче разсъдил, че щом като ябълките, както и всичко останало винаги пада само надолу, то светът рано или късно щял да изпадне в опасен дисбаланс… освен ако нямало още някаква сила, все още не открита от естествознанието. И без да се помайва завлякъл един от лакеите в градината и му заповядал, под страх от уволнение, да не мърда изпод дървото, докато не го удари ябълка по главата! Вероятността за което била подсилена от друг лакей, на който му било наредено усърдно да тръска дървото, докато не падне ябълка. Уулсторп бил в готовност да наблюдава това внимателно от разстояние. Представете си само радостта му, когато една ябълка неизбежно паднала и втора ябълка била видяна да се издига нагоре и устремно да изчезва в небесните сводове, доказвайки хипотезата, че което се издига ще падне, а което пада, ще се издигне, в името на съхранението на вселенското равновесие. За съжаление това явление става само с ябълки, при това, учудващо, само с ябълките от точно това дърво и никое друго: Malus equilibria! Чух, че някой установил, че ябълките от горните клони се пълнели с газ и излитали, когато дървото се разклати, така че да може да си разсее семената доста надалеч. Чудно нещо е това природата, жалко само че плодът на вкус е като конски фъшкии, - добави Уиликинс, когато малкият Сам изплю парче ябълка - Правичката да си кажем, господин командор, и пукнат грош няма да дам за повечето хайлайфни, дето съм срещал, особено за ония в града, но някои от тези в старите домове из страната са променили света за по добро, като Рамкин Ряпата например, който направи цяла революция в селското стопанство…
- Май съм подочул нещо за този, - обади се Ваймс, - Не беше ли нещо за саденето на кореноплодни таквоз-де? От това май си бил получил прякора?
- Почти улучихте, сър, - възкликна Уиликинс - Всъщност той изобрети редосеялката, която води до по надеждни посеви и спестява посевно семе. Само главата му е изглеждала като ряпа. Хората понякога си падат малко жестоки, сър. По-нататък брат му, Рамкин Гумата, който разработи не само гумените ботуши, но и гумирания плат за дъждобрани, още преди да го подхванат джуджетата. Бил наистина много запален по гумата, както чух, но светът има нужда от всякакви, и колко ли щеше да е откачен, ако всички бяхме еднакви, особено пък ако всички бяха като него. Сухи крака и рамене, сър, всеки селянин се моли все за това! И аз като рязах зелки една зима, сър, ама зима студена като благотворителност и с такъв пороен дъжд, че капките трябваше да се редят на опашка за да паднат на земята. Благославях името му тогава аз, от все сърце го благославях, дори и да е било истина онова дето разправят за онези момичета, на които, както чух всъщност им било харесвало…
- Всичко това много хубаво, - намеси се Ваймс - но това не оправдава всичките онези тъпи, нагли…
Този път беше ред на Уиликинс да прекъсне господаря си:
- И освен това летателната машина, разбира се. Покойният брат на милейди хвърли много труд по проекта, но така и не я отлепи от земята. Да лети без метла или друга магия, това бе стремежът му, но за съжаление падна жертва на кризмена епидемия, горкият младеж. Като стана дума, в детската има модел на машината. Задвижван от ластици.
- Сигурно са останали много след Рамкин Гумата, освен ако не е бил прекалено чистник,- изкоментира Ваймс.

Екскурзията продължи покрай нещо което някой поет сигурно щеше да нарече изкласили жита и през ливади пълни с нещо, което Ваймс реши да нарече говеда. Заобиколиха едно ха-ха , гледаха да не се приближават до едно хо-хо и напълно пренебрегнаха едно хе-хе. После изкачиха полегатата пътека до един хълм с букова горичка, от който можеше да се види практически всичко, включая несъмнено края на света, само че за това вероятно трябваше да не ти се пречкат пред очите разни букови дървета. Беше възможно дори да се зърне пушилката вдигаща се нависоко и нашироко от град Анх-Морпорк.
- Това е Бесилния Хълм, - обясни Уиликинс докато Ваймс си поемаше дъх, - И най-добре да спрем дотук, - добави той като доближиха върха - освен, разбира се, ако не искате да обясните на младежа, какво е бесило.
- Ама наистина? - изгледа въпросително слугата си Ваймс.
- Е, както казах, това е Бесилния Хълм. Как мислите, защо ли са го нарекли така, сър? „Черния Джак” Рамкин веднъж като се напил като мотика, за съжаление се оказал в грешка като се е хванал на бас с едно от също толкова натрясканите си приятелчета по чашка, че могъл да види пушека от града от своето имение. Земемерът, който трябвало да изпробва хипотезата, казал, че на хълма не му стигали десет метра височина. Като се спрял само колкото да се опита да подкупи земемера и впоследствие като не успял да го нашиба с камшик, той мобилизирал всички годни за работа мъже от своето имение, а и от околните също, и ги пратил да издигнат хълма по-висок на споменатите десет метра, - едно наистина амбициозно начинание. Излязло му цяло състояние, разбира се, но сигурно всички семейства в окръга се сдобиха с топли зимни дрехи и нови обувки от заплатите. Което го направи много популярен и, разбира се, той спечелил баса.
- Някак все си мисля, че се сещам за отговора, - въздъхна Ваймс, - но все пак ще попитам: за колко беше басът?
- Два галона бренди, - обяви тържествуващо Уиликинс - Които той изпи наведнъж както си беше застанал точно на ей това място, под ликуващите викове на насъбралите се трудови маси, след което, съгласно легендата, се катурнал и търколил чак до подножието на хълма, под още по-ликуващи викове.
- Дори докато бях още пиянде, не мисля че щях да се оправя с два галона бренди, - замисли се Ваймс - Та това са дванадесет шишета!
- Е, накрая, предполагам повечето му е отишло в гащите, по един или друг начин. Имало е и много други като него, дори и да…
- Отишло в гащите! – изкрещя младия Сам и се разтресе от любопитния дрезгав смях на шест-годишно дете, което си мисли, че е чуло нещо непозволено.
А комай и работниците викали ободрително на дъртото пиянде са си мислили същото. Да викаш за някой, който изпива на раз годишна надница? За кой им е било?
- В страната хората не са толкова префинени като в града, г-н командир, - като че прочете мислите му Уиликинс. - Тук те обичат всичко да е право и здраво, а пък Черния Джак си беше прав и здрав колкото ти душа иска. Ето защо го харесваха: защото с прости очи се виждаше кое как е, нищо че неговите очи се позамъгляваха. Обзалагам се, че те се фукаха с него по всичките Графства. Направо си ги чувам: „Нашето пиянде лорд може да надпие вашите пияндета лордове от раз когато си ще”, и ще се пукат от гордост. Не ще и дума, вие сте си мислели че правите каквото трябва, като се ръкувахте с градинаря, но само объркахте народа. Те не знаят какво да си мислят за вас. Обикновен човек ли сте или господар? Голяма клечка ли сте или един от тях? Защото, г-н командир, за тях не може да си и двете наведнъж. Против природния ред ще е. А провинцията хич не обича и загадките.
- Загадка в гащите! – провикна се младия Сам и се запревива на тревата от преизобилен хумор.
- То и аз не знам, какво да мисля за мене си, - оплака се Ваймс, вдигайки сина си и следвайки Уиликинс надолу по склона – Сибил обаче знае. Тя ми насрочи всякакви балове, танци, обеди, и, о да, соарета и матинета, - завърши той с тона на човек генетично програмиран да не вярва на никоя дума с ударение на последното „е”, - Сиреч тая работа в града някак си се ядваше. Ако преценях, че ще е скучно до побъркване, си уреждам да ме повикат за нещо спешно и готово. Е, поне така беше, докато Сибил не разкри схемата. Ужасно нещо е това, когато подчинените ти приемат заповеди от жена ти, от мен да знаеш.
-Да, г-н командир. Тя инструктира кухненския персонал да не приготвя сандвичи с бекон без нейно пряко и изрично потвърждение.
Ваймс примигна като от удар.
- Ти нали носиш готварското комплектче, а?
- За съжаление милейди е наясно за готварското комплектче, г-н командир. Тя забрани на кухнята да ми отпуска бекон освен ако заповедта не изхожда директно от нея.
- Честна дума, тя е лоша досущ като Ветинари! Откъде успява да научи всичко това?
- Всъщност, г-н командир, не мисля че научава нещо, не и в смисъл на истинско разузнаване. Тя просто ви познава. Да го кажем може би – доброжелателна подозрителност. Да вървим, г-н командир. Подочух, че за обяд ще има пилешка салата.
- Аз ям ли пилешка салата?
- Да, г-н командир, милейди казва, че ядете.
- Тогава значи ям, - предаде се Ваймс.

Вкъщи на Скун Авеню Ваймс и Сибил обикновено ядяха заедно по веднъж на ден, в кухнята, където винаги ставаше приятно задушевно. Сядаха насреща на достатъчно дълга маса, че да събере огромната колекция на Ваймс от шишенца и гърненца със сосове, горчици, мезета и, разбира се, люти чушлета (понеже Ваймс се придържаше към принципа, че никое бурканче с лютивина не е истински празно, докато не го поостържеш достатъчно основателно с лъжица.)
В Имението не беше така. Първо на първо тук храната беше твърде много. Ваймс не беше вчерашен, нито пък оняденшен, така че се въздържа от коментари.
Уиликинс сервира на Ваймс и Лейди Сибил. Строго погледнато това не влизаше в задълженията му, когато не бяха вкъщи в града, но пак строго погледнато повечето джентълмени на служба при джентълмени не държаха боксове в перфектно скроените си фракове.
- И какво си правихте тази сутрин, момчета? – попита бодро Сибил, когато чиниите се изпразниха.
- Видяхме миризливия човек с костите! – съобщи младия Сам – И той беше целия в брада, но вонеше! И още намерихме миризливата ябълка, която е като ако!
Умиротворението на лейди Сибил никак не се измени:
- И после слязохте по гърбавото хълмче, нали мами? А видяхте ли ха-ха, хо-хо и хе-хе?
- Да, но там е пълно с кравешко ако! Аз стъпих в него!
Младият Сам зачака възрастен отговор, и майка му отговори:
- Е хубаво, нали си имаш новите ботуши за на село? Те са точно за стъпване в кравешко ако. – личицето на младия Сам грейна в невъобразима радост, когато майка му продължи – Дядо ти винаги ми казваше, че ако видя голяма купчина тор в полето, да я поразритам, че да се пръсне поравно, така че всичката трева да расте хубаво, - тя се усмихна виждайки изражението на Ваймс и поясни, - Вярно е, скъпи. Торенето е важна част от земеделието.
- Стига той да разбира, че не бива да подритва калта като се върнем в града, - изръмжа Ваймс – Някои от онези боклуци сами могат да ритат.
- Той трябва да познава земята. Да научи, откъде идва храната и как се добива. Това е важно, Сам!
- Разбира се, скъпа.
- Това беше твоят натегнато служебен глас, Сам, - лейди Сибил му хвърли поглед, какъвто може да хвърля само съпруга.
- Да, но не виждам защо…
Сибил го прекъсна:
- Един ден младия Сам ще притежава всичко тук и бих искала да има някаква представа за имота си, също както бих искала ти да се поотпуснеш и да се наслаждаваш на почивката си. А аз след малко ще заведа младия Сам в стопанството към Имението, да види как се доят кравите и да съберем малко яйца, - тя стана – Но първо ще го взема до криптата да види предците си, - тя забеляза паникьосаното лице на мъжа си и бързо поясни, - Всичко е наред, Сам, те не бродят неприкаяно; всъщност си седят кротко в доста скъпи саркофази. Защо и ти не дойдеш с нас?
Смъртта не беше непозната на Ваймс, нито пък той на нея. Това което не понасяше, бяха самоубийствата. Най-вече обесвания, защото трябваше да си твърде самоубийствен за да скочиш в река Анх, не на последно място защото ще отскочиш няколко пъти преди да пробиеш кората. И всички те трябваше да бъдат разследвани, просто в случай, че се окажат предрешени убийства , а докато г-н Трупър, настоящият градски палач, можеше да пусне на някого една дължина до безкрайността толкова бързо и гладко, че някои може би дори не се усещаха какво става, Ваймс твърде често беше виждал какво правеха разни аматьори.
Фамилната крипта на Рамкинови му напомни за градската морга след работно време. Беше претъпкана; някои гробове бяха подредени начорчек, като рафтовете на моргата, но имаше надежда че нямаше да се вадят с плъзгане. Ваймс наблюдаваше с безпокойство как жена му внимателно развежда сина им от табела до табела, четейки имената и обяснявайки по нещичко за всеки покойник и усещаше студената бездънна дълбина на времето около него, като че ли лъхащо от стените. Какво ли ще е за младия Сам да знае имената на всички тези дядовци и баби векове наред? Ваймс не знаеше дори баща си. Мамчето му беше казало, че той бил прегазен от каруца, но Ваймс подозираше, че това ще да е било сигурно каруцата на някой пивовар и го е „прегазвала” по малко всяка година. О, да не забравяме Каменоликия, кралеубиеца, който сега беше реабилитиран и имаше статуя, по която никога не никнеха графити, защото Ваймс беше дал да се разбере, какво ще се случи на нарушителя.
Да, но Каменоликия беше точка във времето, нещо като истински мит. Нямаше линия от него до Сам Ваймс, а само болезнена празнота.
И все младият Сам някой ден ще бъде херцог, а това беше мисъл, за която си струваше да се държиш. Той ще порасне без да се тревожи, кой е и какъв е, защото ще знае, а влиянието на майка му може би просто ще надделее над страхотната спирачка от това Сам Ваймс да ти е баща. Младия Сам ще може да хване света за където си трябва. А за тази работа ти трябва увереност в себе си, докато куп (явно) смахнати, но интересни предци може само да впечатли човека от улицата, а Ваймс познаваше доста улици, а и доста хора.
Уиликинс не беше казал цялата истина до край. Дори и градските хора обичаха да има някой с характер, особено ако е по-гаден и достатъчно интересен да добави малко материал към безкрайния шантав цирк, каквото си представляваше животът по улиците на Анх-Морпорк. И докато да имаш пияница за баща беше социален недостатък, то да имаш пра-пра-прадядо, който да може да изпие толкова бренди, че пикнята да му стане огнеопасна, а после, съгласно Уиликинс, да си иде вкъщи за обяд от есетра, последвана от печени диви гъски (с подходящите вина), а после да играе на оседлана шунка с приятелчетата си до зори, като си спечели обратно загубените по-рано залози… Е, обичат си хората такива неща и такива хора, които сритват света отзад и го псуват като за световно, обичат си ги хората и това е. Всеки можеше да се гордее с такъв прадед, нали?
- Мисля че… ще ми се да се поразходя малко, - каза Ваймс, - Нали знаеш, да се огледам, да поръчкам тук-там, да и хвана цаката на тая ми ти провинция както аз си знам.
- Добре ще е Уиликинс да те съпровожда, скъпи, - не закъсня с напътствието си Сибил – Просто за всеки случай.
- За какъв случай, скъпа! Да не би да не обхождам градските улици всяка нощ? Не мисля, че ми трябва бавачка за малко поразтъпкване в градината, или как? Нали се опитвам да уловя духа на нещата. Ще огледам маргаритките да установя, дали ме изпълват с радост, или каквото там им се полага да вършат, ще си отварям очите да не изпусна много редкия чинков гмурец и ще наблюдавам полета на къртиците. Аз нали четох природолюбителските бележки във вестника вече от няколко седмици. Мисля че ще се оправя сам, скъпа. Командирът на Стражата не го е страх да се опетни от петнистия мухолов!
Лейди Сибил беше научила от опит, кога е мъдро да не спори, така че се задоволи с прощалното:
- Ще се постараеш ли поне да не обидиш някого, скъпи?

След десет минути ходене Ваймс вече се беше загубил. Не физически, а метафорически, духовно и перипатетически. Това което лъхаше от живите плетове беше някак си без плът в сравнение с яката градска воня и той нямаше ни най-бледа представа, какво ли шумоли в храсталака. Разпозна юници и бичета, понеже често беше минавал през квартала с кланиците, но тези тук не бяха пощурели от страх и го зяпаха внимателно докато минаваше, като че ли си водеха подробни бележки. Аха – ето какво било! Светът тук бил наопаки! Той беше ченге, винаги е бил ченге и ще си умре като ченге. Човек никога не спира да е ченге, а в града ченгето ходи повече или по-малко невидимо, освен за онези хора, чиято работа е да забелязват ченгета и чийто поминък зависи от това да засекат ченгето преди ченгето да ги засече тях. В града си в една или друга степен част от пейзажа докато писъкът или звънтежът на счупеното стъкло или шумът от престъпни стъпки не те изкара на преден план.
Тук обаче всичко наблюдаваше него. Някакви неща сновяха зад плетищата, хукваха да бягат или просто шумоляха подозрително в шумата. А той беше чужденецът, досадникът, не беше добре дошъл тук.
Той зави още веднъж и се озова в селото. Още преди някое време беше зърнал комините, но сокаците и пътеките се оплитаха както им дойде, губеха се в храсталаците и горичките, които правеха сенчести тунели (което беше добре дошло) и пращаха по дяволите чувството му за посока (което не беше добре дошло).
Вече беше загубил всякаква ориентация и го измъчваше жега и скука, когато излезе на дълга прашна уличка с колиби със сламени покриви от двете и страни, която водеше до голяма сграда, която очевадно си личеше че е кръчма, особено по тримата старци седнали на пейката отвън и втренчени в идещия Ваймс с надеждата той да е от онзи вид мъже, който би черпил други мъже по бира. Дрехите им изглеждаха като че бяха ковани. После, когато той наближи, единият каза нещо на другите двама и всички скокнаха допрели пръсти до полетата на шапките си. Единият рече: „Брутраша тлост”, което Ваймс разшифрова след известен размисъл. Имаше още и леко но многозначително потупване на празните халби, с намека че това са именно празни халби и следователно аномалия изискваща спешно поправяне.
Ваймс знаеше, какво се очаква от него. В Анх-Морпорк всяка кръчма си имаше някакъв еквивалент на трима дядовци седнали на припек пред входа и винаги готови за раздумка с непознати за доброто старо време, т.е. за когато в халбите, които те гушкаха, все още е имало бира. А традицията бе да ги напълниш с най-евтиното пиво, да си получиш „Ами, благодарство, добри ми сър” и добра вероятност за мехурчета информация кой къде е бил забелязан да върши какво именно, все мливо за полицейската мелница.
Но израженията на тези тримата се промениха, когато единият припряно зашепна нещо на приятелите си. Те се свиха на пейката си като че мъчейки се да останат незабелязани, но все така стискайки празните си халби, защото, ами, знае ли човек. Табела над вратата провъзгласяваше, че това е „Гоблинската глава”.
Срещу кръчмата имаше широка, както му казват, тревна площ. Пасяха я няколко овце, а в далечния край бяха струпани някакви дървени неща като ракитови плетове, за чието предназначение Ваймс не можеше да се сети. Но с понятието „селска морава” той все пак беше запознат, макар досега да не беше виждал такава. Анх-Морпорк не си падаше много по треви.
Кръчмата вонеше на вкиснала бира. Което можеше да послужи като стена срещу изкушението, въпреки че Ваймс вече беше чист от години и от време на време можеше да издържи срещата с някое шери на някой прием, защото той и без друго не ги харесваше тези бълвочи. Е, миризмата на престоялата бира имаше същият ефект. На мизерната светлина процеждаща се през прозорчетата Ваймс успя да различи възрастен мъж зад бара усърдно търкащ една халба. Човекът вдигна поглед към Ваймс и му кимна – онова основополагащо кимане, което навсякъде значи: „Видях те, и ти ме виждаш, а какво ще стане нататък, зависи от теб”, макар че някои кръчмари умеят да добавят към кимването и нюанса, че някъде под тезгяха би трябвало да има две стъпки дълга оловна тръба, в случай че на другата страна и хрумне да започне нещо шантаво, тъй да се каже.
- Имате ли нещо, което да е без алкохол? – попита Ваймс.
Барманът много внимателно окачи халбата на една кука над бара, след което се вгледа право във Ваймс и рече без капка омерзение:
- Ами, виждате ли, господине, на това нещо тук му се вика кръчма. И на хората им става бая криво, ако липсва алкохолът, - той побарабани малко с пръсти по бара и продължи неуверено, - Иначе жена ми прави чукундур-бира, ако това ви е по нрава?
- За чукундури?
- Не. От чукундури, ще рече от червено цвекло. Един такъв зеленчук. Полезен е против разстройство.
- Е, аз май съм от тея, които не е добре да се разстройват, - каза Ваймс, - Дай ми една… не, хайде да е половинка, моля.
Последва още едно кимване и човекът излезе за малко за да се върне с голяма чаша препълнена с червена пяна.
- Ето, - той я остави предпазливо на бара, - В калай не го сипваме, щото прави нещо на метала. Тази е от заведението, сър. Аз съм Джимини, собственикът на „Гоблинската глава”. С ваше позволение, знам кой сте. Щерка ми е слугиня в голямата къща, а пък аз се отнасям с всекиго еднакво, понеже щото един кръчмар е приятел на всеки мъж с парички в джоба си, а ако се случи на кеф, може би дори и на тези, които временно се окажат без пукнат грош, което обаче за момента изобщо не важи за онези тримата байовци отвън. Кръчмарят, значи, вижда всеки човек след по няколко чашки и не вижда що да прави разлика.
Тук Джимини подмигна на Ваймс, който протегна ръката си с думите:
- Значи ще ми е много драго да се ръкувам с републиканец!
Ваймс беше запознат тая ритуална реч. Всеки мъж свещенодействал зад бара се мисли за един от най-великите мислители на света. И беше благоразумно да се отнасяш с него като с такъв. След ръкостискането той добави:
- А това сокче си го бива. Доста остро.
- Да, сър, жена ми слага в него люти чушлета и семе от целина, за да си мисли човек че пие нещо с яки кости в него.
Ваймс се облегна на бара, необяснимо защо умиротворен. По стената зад бара бяха накачени глави на мъртви животни, най-вече от ония с разни разклонени рога или бивни. Но за негов шок в мъждивата светлина той зърна и глава на гоблин. Аз съм в отпуска, помисли си той, а и това сигурно е станало преди много време, древна история някаква. И той заряза тая работа.
Джимини се зае с десетките дребни задачки, които един барман винаги ще си намери, като от време на време хвърляше по някой поглед на единствения си клиент. Ваймс помисли малко и рече:
- Що не черпите по една онези тримата отвън, господин Джимини, и им капнете по малко бренди, та да усеща човек, че пие нещо?
- А, говорите за Дългия Том, Късия Том, и Том Том, - Джимини взе няколко чаши,- Свестни момчета, тризнаци между другото. Не е да няма полза от тях, но, да го кажем, в главите им има само по третинка мозък, а и тоя един мозък поначало не е бил от най-добрите. Но пък са много добри, като се стигне до плашене на гарги.
- И всичките се казват все Том?
- Точно така. То това си им е нещо като семейно име, видите ли, както и татко им също беше Том. Може би това е да им спести объркване, щото те иначе лесно се объркват. Е, сега точно са малко на сухо, вярно си е, но ако им възложите някаква работа, дето им е по силите, ще си я направят най-съвестно и няма да спрат докато не им кажете. Просяци у нас на село, имайте предвид, няма. Все ще се намерят задачки за вършене. С ваше позволение, сър, от брендито ще им капна съвсем по мъничко. Че на тях не им трябва твърде много объркване, ако ми схващате намека.
Кръчмарят постави халбите на поднос и изчезна в ярката дневна светлина навън. Ваймс бързо се шмугна зад бара и пак излезе без да се задържа. Няколко секунди по-късно той вече се облягаше безгрижно на бара, когато три лица надзърнаха през отворената врата, примигвайки напрегнато. Три палеца се вдигнаха в чест на Ваймс и лицата пак се изгубиха, сигурно за в случай, че той вземе да гръмне или да му пораснат рога.
Джимини се върна с празен поднос и се усмихна бодро на Ваймс:
- Е, спечелихте си приятели тук, сър, няма защо заради мен само да висите тук. Със сигурност имате куп работа за вършене.
Ченге, помисли си Ваймс. Видя ли полицейска палка, няма как да я сбъркам. То нали това си е мечтата на ченгето - да зареже улиците и да върти някъде кръчмичка. А понеже като си бил ченге си оставаш ченге, знаеш какво става наоколо. Е, аз те знам какъв си, а ти не знаеш, че знам. А от моя гледна точка това си е резултат. Внимавай в картинката, г-н Джимини. Знам, къде живееш.
Ето че в далечината се чуха тежки бавни стъпки приближаващи се насам. И Ваймс видя местните да идват с работните си дрехи и понесли нещо, на което повечето хора ще му викат „селскостопански инвентар”, но Ваймс ги определи наум като опасно оръжие. Групата спря оттатък вратата и се дочу шепнене. Тримата Томовци очевидно предаваха последните новини, които изглежда бяха посрещнати или с неверие или с насмешка. Накрая, уви, се стигна до някакво решение.
Селските маси влязоха и умът на Ваймс им даде номера за по-добра отчетност. Образец номер едно беше възрастен мъж с дълга бяла брада и, майко мила, с дочена рубашка. Тея неща наистина ли се носят бре? Както и да се е казвал, сигурно му викат „Дядо”. Той свенливо докосна с показалец челото си и отметнал с това козируването се отправи към бара. Носеше голяма кука - гадно оръжие. Образец номер две беше с лопата, която ставаше за брадва или тояга, ако човек си знае работата. И той беше по нещо си дочено, не погледна Ваймс в очите, а поздравът му беше по-скоро като неохотен мах с ръка. Образец номер три, с кутия за инструменти в ръка (страховито оръжие при правилен замах), се шмугна набързо покрай Ваймс и почти не го погледна. На вид беше младок и леко хърбав, но все пак с тея кутии може да се постигне мощен удар. Следващият беше пак възрастен човек, този път с престилка на ковач, но без съответното телосложение, така че Ваймс го определи като налбант от конюшня. Да, точно така, както е къс и жилав, така че да му е лесно да се навре под кон. Човекът излезе с що годе приличен опит за козируване, и Ваймс не може да забележи никакви опасни издатини под престилката. Той просто не можеше да се въздържи от такива сметки – нали това правиш, когато си вършиш работата. Дори когато не очакваш проблеми, ти, ами, очакваш проблеми.
И тогава кръчмата замлъкна.
Имаше някакви несвързани разговори в близост до Джимини, но те спряха, когато влезе истинският ковач. Мамицата му. Всички аларми в ума на Ваймс звъннаха накуп, и те хич не звънтяха като звънчета. Не, те виеха. След като огледа набързо кръвнишки кръчмата, човекът се запъти към бара по маршрут, който да го доведе точно до Ваймс, или може би върху него, че дори и през него. Както и да е, Ваймс грижливо издърпа чашата си по надалеч от белята, така че неприкритият опит на мъжа „случайно” да я разлее, се провали.
- Господин Джимини, - надигна глас Ваймс, - по едно от мен за всички тези господа, моля.
Това предизвика известна доза удоволствие сред новодошлите, обаче ковачът стовари на плота ръчище като лопата, така че чашите подскочиха и рече:
- Хич не ща да пия с тези които потискат сиромасите!
Ваймс срещна погледа му и отвърна:
- Съжалявам, ама днес не си нося пресата за потискане.
Което беше тъпо, защото подхилкването от надяващите се да намажат още някое питие само доразпали каквито огньове ковачът беше пропуснал да остави на работата си:
- Кой си ти, за да се мислиш за по-добър мъж от мен?
- Не знам дали съм по-добър от теб, - каза Ваймс свивайки рамене.
Но си мислеше: изглеждаш ми като едър момък в малка общност, и си мислиш че си много як, защото си силен и металът не се промъква изотзад да те срита в ташунките. Майко мила, че ти дори не знаеш как да стоиш! Дори ефрейтор Нобс може да те просне и да те рита усърдно в чатала преди още да си усетил какво става.
Като човек боящ се, че нещо скъпо може да се счупи Джимини пъргаво довтаса и хвана ковача за ръка говорейки му:
- Хайде сега, Джетро, да не правим мазало. Негова светлост само си взема питието, право за каквото си има всеки мъж…
Това изглежда свърши работа, макар че агресията още тлееше по лицето на Джетро, както и във въздуха наоколо. Ако се съди по лицата на останалите, това представление им беше добре познато. Лошо ченге е който не може да разчете настроението в кръчма, а Ваймс сигурно можеше да напише многотомна история с приложения. Навсякъде има по някоя луда глава или побърканяк или самоук политик. Обикновено ги търпят, защото те допринасят за всенародния майтап, тъй да се каже, и хората казват за такива „Ами той си е такъв, нашичкия” и пушилката се разнася и животът си продължава нататък. Да, обаче Джетро, седнал сега на далечния край на бара и сгушил бирата си като лъв надвесен над газелата си, та значи Джетро, според скалата на рисковете на Ваймс, беше готов да експлодира. Е, разбира се светът понякога има нужда от малко взривове, стига това да не става там, където пие Ваймс.
Той усещаше, че междувременно кръчмата се пълни, предимно с други синове на земята, но също и с типове, които независимо дали са джентълмени или не, ще очакват да ги наричаш джентълмени. Носеха цветни шапки и бели панталони и не преставаха да дърдорят.
И отвън се развиваше още някаква дейност – коне и каляски изпълваха улицата. Отнякъде се чуваше чук, а жената на Джимини беше поела бара, докато съпругът и търчеше натам-насам с подноса. Джетро си седеше в ъгъла като човек очакващ своя час и ако Ваймс обърнеше очи към него, го поглеждаше на кръв, а може би и на гной и прочее мазало.
Ваймс реши да погледне през мърлявия прозорец. За съжаление обаче кръчмата беше от оня най-противен вид, сиреч живописна, което ще рече че прозорецът се състоеше от малки кръгли стъкла в оловна решетка. Те бяха да пускат светлина вътре, а не да гледаш през тях, понеже пречупваха светлината толкова хаотично, че тя направо се разбрицваше. През някое от стъкло се виждаше може би овца, която обаче приличаше на бял кит, но само докато не помръднеше, когато ставаше на гъба. Или пък минаваше човек без глава, докато не преминеше до друго стъкло, където се сдобиваше с огромно око. Младият Сам щеше да се прехласне, баща му обаче реши да си спести това зрелище и да излезе под открито небе.
Аха, помисли си той, някаква чекиджийски спорт.
Така значи.
Ваймс недолюбваше спортовете, защото те водят до тълпи, които пък водят до повече работа за ченгетата. Тук обаче той всъщност не беше ченге, нали така? Усещането беше странно, така че той излезе от кръчмата и стана невинен минувач. Не можеше да си спомни, някога да е бил такъв досега. Усещаше се… уязвим. Приближи се до най-близкия човек, забиващ някакви колове в земята и попита:
- Ей, какво става тук? – но осъзнава, че го каза като ченге, а не като обикновен гражданин, така че добави, - Ако нямате нищо против да ви попитам?
Човекът направо скокна. Беше един от ония с цветните капи.
- Виждали ли сте досега игра на каръкет, господине? Това е играта на всички игри!
Цивилният гражданин Ваймс се постара колкото можа да се покаже петимен за повече безценна информация. Съдейки по ентусиазираната усмивка на информатора си, той щеше да научи всичко за правилата на каръкета, независимо дали го иска или не. А пък не е да не беше попитал първи все пак…
- На пръв поглед, господине, каръкетът може и да изглежда като поредната игра с топка, където две страни си съперничат в задачата да вкарат топката във вратата или друг вид позиция на противника посредством ръка, бухалка или друг уред. Каръкетът обаче е изобретен по време на мач по крокет в Богословския Колеж Свети Онан в Бут-насред-Ръжта, когато новопосветеният жрец Джаксън Филдфеър, понастоящем Куирмският епископ, хванал бухалката си в две ръце и вместо да чукне лекичко топката…
Оттам нататък Ваймс се предаде. Не само защото правилата на каръкета бяха и сами по себе си неразбираеми, но и защото извънредно ентусиазираният младеж позволи на ентусиазма си да отнесе всякаква мисъл за нуждата да се обясняват нещата в разумен ред, поради което потопът информация беше постоянно изпъстрян с извинителни вмятания от рода на „Извинявайте, трябваше по-рано да обясня, че втори конус не е разрешен повече от веднъж за рунд, а в редовен мач може да има само едно катурване, освен ако, разбира се, не става дума за кралски каръкет…”
Ваймс умря… Слънцето падна от небето, гигантски гущери превзеха света, звездите гръмнаха и изгаснаха и всяка надежда изтече с гъргорене в канализацията на забравата. И газ изпълни твърдта небесна и се самозапали и ето че се яви ново небе, този път със стопанин мераклия, и нов диск и, о чудо, а кой знае, може пък и наистина, животът изпълзя от морето на сушата, или може би не, защото е бил сътворен от боговете (това всъщност зависи от наблюдателя), и гущерите се превърнаха в не толкова люспести гущери, или може би не, а после гущерите станаха на птици, гъсениците станаха на пеперуди, а един вид ябълки стана на банани, и вероятно един вид маймуна падна от клона и осъзна, че животът е по-готин, когато не ти се налага все да висиш на нещо и след само няколко си милиона години еволюира до панталони и гиздави шапки на райета, а най-накрая изобрети и играта каръкет и ето го пак, по вълшебен начин прероден, леко замаяния Ваймс застанал на селската морава и зяпнал ухилената физиономия на един фен.
- Е, това е страхотно, много ви благодаря, - съумя да проговори накрая той, - А сега се надявам да се насладя на играта.
В който момент тъкмо аха да дойде времето за една кратка разходка до вкъщи, и го изненада един неприятно познат му глас из-зад гърба му:
- Ей ти, на теб ти говоря бе, ти! Ти да не си Ваймс?
Това беше лорд Ръст, стар познайник от Анх-Морпорк и неукротим стар войн, без чиято уникална представа за стратегия и тактика няколко войни нямаше да бъдат толкова кърваво спечелени. Сега той беше в инвалиден стол, от новомодния вид, бутан от мъж, чийто живот беше, съдейки по характера на милорд, най-вероятно непоносим.
Омразата обаче обикновено не живее дълго без подхранване и в последно време според Ваймс този образ вече не беше нищо повече от титулуван идиот, докаран до безпомощност от дъртозата, макар и все още обладаващ дразнещ цвилещ глас, който ако се впрегне както трябва можеше да се използва да реже дърва. Лорд Ръждю вече не беше проблем. Оставаха му още само няколко години и той щеше да ръждяса навеки. И някъде вдън закоравялото си сърце Ваймс все още беше запазил леко полу-възхищение към сприхавия стар касапин с неговото незалязващо самомнение и абсолютна готовност да не си променя мнението за нищо на света. На факта че омразният полицай Ваймс вече е станал херцог и следователно по-аристократичен от самия Ръждю, дъртакът беше реагирал просто приемайки, че ей такова животно просто нема. Според Ваймс пък лорд Ръждю беше опасен палячо, но пък, и тук идваше мъчната част, невероятно макар и самоубийствено смел такъв. Това щеше да го направи абсолютен пич, ако не бяха самоубийствата на нещастните глупаци, които го следваха в боя.
Очевидците казваха, че това било нещо невъобразимо – Ръждю ще препусне в галоп направо в устата на смъртта начело на войската си, без никой да го види да потрепне, и все пак стрелите и боздуганите никога не го улучваха, докато неизменно уцелваха мъжете точно зад него. Присъстващите (или по-точно тези, които предпазливо надничаха из-зад подходящо грамадни скали) единодушно свидетелстваха за това. Може пък той да беше способен да пренебрегва и насочените към него стрели. Да но възрастта не може да бъде толкова лесно отсвирена, така че старецът, макар и все тъй нагъл, сега изглеждаше спаружен.
Крайно необичайно за него Ръждю се усмихна на Ваймс и рече:
- За пръв път да те видя насам, Ваймс. Сибил да не е рекла да се върне към корените си, а?
- Тя иска Младия Сам да си поизкаля малко ботушите, Ръждю.
- А браво на нея, а! На малкия ще му е само от полза и ще стане той мъж, а!
Ваймс не разбираше откъде са дошли тези гръмки „а!”-та. В крайна сметка, размисляше той, каква полза от туй да крещиш „А!” без никакъв забележим повод? Що точно „а”? А-тата бяха като колци забучени в разговора, но за кой дявол, а?
- Та значи не си дошъл насам по служба, а?
Умът на Ваймс подкара толкова бързо, че Ръждю би трябвало да чуе как колелата превъртат. Проучи тона на гласа му, изражението му, този лекичък, почти неусетен, но все пак доловим намек за надежда, че отговорът ще е “не”, и му представи за одобрение заключението, че може и да не е зле да пусне в кокошарника едно такова мъничко порче.
- Ами, Ръждю, - засмя се той, - Сибил ми натякваше да дойдем тук още откакто се роди Младия Сам. А тази година тя тропна с крак, а заповед от съпругата май си се брои служба. Бъ!
Мъжът бутащ огромната инвалидна количка се помъчи да прикрие усмивката си, особено когато Ръждю реагира с объркано: - А?
Ваймс реши да не продължава с „Въ!”, а вместо това подметна небрежно:
- Е, нали знаеш, лорд Ръждю. Полицаят ще намери престъпление навсякъде, където реши да потърси достатъчно упорито.
Усмивката на Ръждю не увехна, но леко се пресече, когато той рече:
- Аз на ваше място бих послушал съвета на добрата ви госпожа, Ваймс. Не мисля, че ще намерите нещо достойно за хъса ви тук!
Нямаше никакво „а” и липсата му някак-си подчерта посланието.

Ваймс винаги си беше знаел, че е добре да дадеш на по-тъпите части на ума нещо за вършене, та да не се месят в истинската работа на по-важните. Така че той погледа първия си каръкетен мач за почти цял половин час, докато вътрешната аларма не го подсети, че скоро трябва да се върне в Имението за да чете на Младия Сам (може би книга, която а дано такъв късмет, да не споменава ако на всяка страница) и да го сложи да спи преди вечеря. Навременното му завръщане му спечели одобрително кимване от Сибил, която колебливо му връчи нова книга за четене на Младия Сам.
Ваймс погледна корицата. Заглавието беше „Светът на Акото”. Когато излезе от полезрението на жена си, той предпазливо я прелисти. Добре де, може и да трябва да приемеш, че светът се е придвижил напред и че в днешно време вълшебните приказки сигурно не са за блещукащи същества с крилца. Докато отваряше страница след страница, му просветна, че който и да е написал тази книга, определено е знаел, какво ще накара хлапета като Младия Сам да се превиват от смях до поболяване. Онази част за плаването по реката насмалко не накара и него да се разсмее. Но пък разпръснати между приказките за лайна имаше и наистина интересни неща за септичните ями, за извозвачите и кенефочистачите и как кучешкото цвъкано се използва за щавенето на най-добрите кожи, и други неща, които на човек никога няма да му хрумне, че ще поиска да узнае, но научи ли ги веднъж, някак-си запецваха в паметта. Очевидно книгата беше от авторката на „Пиш”, а ако дадяха на Младия Сам да гласува за най-добрата книга на всички времена, щеше да спечели точно „Пиш”. Въодушевлението му може би беше даже допълнително разпалено, защото кой знае откъде взела се палава мисъл беше накарала Ваймс да озвучава съответното напъване.
По-късно, след вечеря Сибил го разпита, как му е минал денят. Особено я заинтересува, когато той спомена, че е поспрял да погледа каръкет.
- О, но те още ли го играят? Това е чудесно! Как мина?
Ваймс остави ножа и вилицата си и някое време се загледа замислено в тавана, след което докладва:
- Е, някое време разговарях с лорд Ръждю, а после, разбира се, дойде време да си тръгвам за Младия Сам, но съдбата облагодетелства жреците, когато техният нападател успя да обърне няколко от селяните възползвайки се хитроумно от препятствието. Имаше няколко оплаквания до съдията защото при това той си строши бухалката, но според мене отсъждането на съдията беше съвършено коректно, особено след като селяните прилагаха преса, - той си пое дълбоко дъх, - Когато играта бе подновена, селяните не успяха влязат във форма, но за известно време надеждите им се възвърнаха, когато една овца влезе на полето и жреците предполагайки, че ще има прекъсване, се отпуснаха, така че Дж. Хигинс вкара великолепна балтия между краката на нарушилото правилата тревопасно…
Най-накрая Сибил го спря, когато осъзна, че храната съвсем ще изстине и възкликна:
- Сам! Как успя да станеш такъв експерт по благородния спорт каръкет?
- Моля те, не питай, - въздъхна той вземайки отново приборите. А по това време едно тихичко гласче в главата му казваше: „Лорд Ръждю ми казва, че тук нямало нищо като за мене, а? Майко мила, значи най-добре да проуча, какво е това нищо, а!”
Той си прочисти гърлото и попита:
- Сибил, ти наистина ли я погледна тази книга, която чета на Младия Сам?
- Да, скъпи. Фелисити Бидъл е най-прочутата детска писателка на света. И е отдавна на върха. Тя написа „Мелвин и Грамаданския Цирей”, „Джефри и Случаят с Чудните Възглавнички”, „Малкото Патенце, Което си Мислеше че е Слон”…
- А писала ли е за слон, който си е мислел, че е патенце?
- Не, Сам, защото това щеше да е глупаво. Ах да, тя написа още „Дафни и Нособъркачите”, а нейната „Огромният Проблем на Гастон” ѝ спечели наградата Гладис Х.Дж. Фергюсън, петата поредна в списъка и. Тя, разбираш ли, запалва децата да четат.
- Да, - възрази Ваймс, - но да четат за ако и малоумни патета!
- Сам, това е част от общата ни човешка природа, така че не бъди толкова тесногръд. Сам сега е момче от страната и аз съм много горда с него, а той обича книги. Това е най-важното! Освен това г-ца Бидъл спонсорира стипендии за Куирмския Колеж за Млади Дами. Тя вече ще да е доста заможна, но чух, че е взела фермата „Ябълкова градина”, която почти се вижда от тук, на склона на хълма, и аз смятам че е редно, разбира се ако ти не възразяваш, да я поканим тук в Имението.
- Разбира се, - не възрази Ваймс, макар че невъзразяването му беше изцяло поради начина, по който жена му беше формулирала въпроса си и поради финия подтекст, че поканата за г-ца Бидъл вече е решен въпрос.