Глава единадесета
Дори и тюркоазено

Дрън-дран!
Тифани се надигна стреснато разпръсвайки сламки. Но това беше само шумът от дръжка на метално ведро, дръннала по страната му. Бледа дневна светлина се процеждаше през фугите по стените. Г-жа Ъмбридж доеше кравите си. Като чу Тифани, тя вдигна поглед.
- А, и аз така си помислих, че някоя от моите специални дами ще да е пристигнала нощес, - каза тя – Закуска ще искаш ли, миличка?
- Да, моля!
Тифани помогна на старицата с ведрата, помогна и да направи малко масло, погали престарялото куче, хапна боб с припечена филийка и после...
- Май имам тук нещо за тебе, - г-жа Ъмбридж отиде до малкия щанд, който представляваше цялата пощенска служба на Дверизи – Само къде го бях ... ах да, ето...
Тя връчи на Тифани малък вързоп писма и плосък колет, всичките вързани с ластик и покрити с кучешки косми. Тя продължи да говори, но Тифани почти не обърна внимание какво. Имаше там нещо, как коларят си счупил крака, горкичкият човек, или може би не, крака си счупил конят, горкичкото животно, а една от виелиците била насъборила по пътя куп дървета, а после снегът навял такива страшни преспи, че не можело да се мине дори и пеша, така че, като се насъбрало всичко, пощата от и за Варовитище се позабавила, а то и без друго поща оттам и за там почти нямало... Но всичко това за Тифани беше като далечно бучене на насекоми, защото писмата бяха до нея – три от Роланд и едно от майка и – а също и колетът. Който имаше някак купешки вид, а когато тя го отвори, видя лъскава черна кутийка, а като отвори и нея...
Тифани досега никога не беше виждала акварелни бои. Дори и не знаеше, че толкова много цветове са могли да съществуват на едно място.
- О, боички, - възкликна г-жа Ъмбридж надничайки над рамото и – Толкова са хубави. И аз имах някога, като бях момиченце. Я, тук има даже тюркоазено. Много е скъпо то, тюркоазеното. Това е от твоя младеж, нали? – добави тя, защото възрастните жени обичат да знаят всичко, или ако може, още повече.
Тифани прочисти гърлото си. В нейните писма тя беше избягвала цялата тази болезнена тема за рисуването. Той може да си е помислил, че тя би искала да опита.
Боите в ръцете и сияеха като опитомена дъга.
- Каква хубава сутрин, - каза тя – а аз, май най-добре да се връщам у дома...

До леденостудената река, точно над грохотния Ланкърски Водопад, беше закотвен един дънер. Баба Вихронрав и Леля Ог бяха застанали на един голям, изгладен от водата камък посред потока и го наблюдаваха.
Дънерът гъмжеше от фийгъли. Всичките изглеждаха бодри и весели. Макар и да ги очакваше сигурна смърт, тя обаче (нещо много важно) не включваше нуждата да се пишат сложни думи.
- Знаете ли, никой досега не е минал този водопад жив, та да разкаже после как е било, - спомена Леля.
- Г-н Паркинсън успя, - възрази Баба – Не помниш ли? Преди три години беше.
- А, да, вярно че остана жив, но оттогава много заеква, - не се предаде Леля Ог.
- Той обаче написа, за туй какво му се случи, - напомни Баба – Нарече го „Моето падение от Водопада”. Доста интересно беше.
- Да, но никой не го е разказвал, - изтъкна Леля – Точно както казах.
- Епа оно ние нали сите сме лекинки като мънечки перца, - рече да я успокои Голем Йън – И га задуе ветъро под препаската, оно държи чиляко горе, тъй да наете.
- Това ще да си струва да се види, - замечта се Леля.
- Сите ли сте готови, бре? – провикна се Роб Секигоопрай – Убаво! Че обичате ли да отвръжете въжата, бе Госпожа Ог?
Леля Ог отвърза въжето и даде на дънера начален тласък с ритник. Той се плъзна по водата и течението го подхвана.
- У реката лодка се белей? – предложи Прост Уили, когато дънера заускорява.
- И к’во като се белей? – не разбра Роб Секигоопрай.
- Оти не го запеем? – поясни Прост Уили.
Стените на клисурата бързо се затваряха над тях.
- Убаво, - склони Роб – Оно нали си е убава корабоплювателна дейност. Ама, Уили, а дръж туй твойто сирене по-надалечко от мен. Оти не ми харесва как ме гледа.
- Ма он си нема зъркели, бе Роб, - възрази смирено Уили прегръщайки Хорас.
- Епа да, я що ти казуем, - каза кисело Роб.
- Ма Хорас не сакаше да те руча, бе Роб, - възкликна кротко Прост Уили – И ти си беше цел и чистичък, га он те изплю.
- А отде разбра ти, как му е на сиренака името? – поинтересува се Роб, когато бяла пяна почна да залива дънера.
- Он ми го каза, бе Роб.
- Тъй ли? – сви рамене Роб – Ми, убаво. Със сирене я нема как да спорим.

Буци лед се поклащаха по реката. Леля Ог ги посочи на Баба Вихронрав:
- От всичкия тоза сняг пак ще тръгнат ледени реки.
- Знам.
- Само се надявам, че можеш да се вярва на тези твои приказки, Есме, - добави Леля.
- Древни приказки са те. Имат си собствен живот. Жадуват да бъдат повторени. Как се спасява от пещера Лятото? Много древна, - отвърна Баба Вихронрав.
- Зимеделецът обаче ще гони нашето момиче.
Баба изчака докато дънерът на фийгълите не се скри зад един завой. И рече:
- Да, ще я гони. И, знаеш ли, почти ми става жал за него.

И така, фийгълите отплаваха за дома. Като се изключи Били Големо чене, никой от тях не можеше да носи дори и на малко пеене, но това беше малък проблем, в сравнение с наистина големия проблем, че изобщо не им пукаше дали пеят в едно и също темпо, една и съща мелодия или дори едни и същи думи. Освен това тук-таме се развихриха дребни битки, което става всеки пък, колчем фийгъли тръгнат да се забавляват, така че звукът отекнал посред скалите, докато дънерът се засилваше към ръба на водопада беше нещо като:
„У реката Оуу се белееей Я че ти лодка се белей реката лодка а моряко реката се белееей лодка лодка Ооох песен пей са че те... КРИВЪНции!”
И ведно с товара си от фийгъли и музикалния си съпровод дънерът се капична и изчезна в мъглата.

Тифани летеше над дългия китов гръб на Варовитище. Сега китът беше бял, но снегът тук не изглеждаше чак толкова дълбок. Свирепите ветрове, развяващи снега по рида, също така то отвяваха в подножието. Нямаше дървета и почти никакви градежи, около които да се навеят преспи.
Като доближи още малко до вкъщи, тя зърна по-ниските закътани долини. Кошарите вече бяха готови за ягнене. Вярно, снегът беше много като за това време на годината (а кой беше виновен за това?), но овците си караха по техния си график, каквото и да става със снега. Овчарите знаеха, колко жестоко може да е времето по ягнене; зимата никога не си отиваше без бой.
Тя кацна посред двора на чифлика и каза няколко думи на метлата. Тя, в края на краищата, не беше нейна. Метлата пак се издигна и отпраши обратно към планините. Те винаги можеха да си намерят пътя до дома, стига да знаеш цаката.
После настъпиха трогателни срещи, много смях, малко сълзи, настоявания отвсякъде, че тя била порастнала като невидяла и вече била колкото майка си и всичките други неща, които обикновено се казват в такива случаи.
Освен мъничкия рог на изобилието в джоба си, всичките и неща бяха останали в планината – дневникът и, дрехите и, всичко. Това нямаше значение. Тя не беше избягала, а беше притичала на помощ, и ето я тук, чакаща самата себе си. И пак можеше да усети своята земя под обувките си.
Тя окачи островърхата шапка зад вратата и излезе да помогне на мъжете с оправянето на кошарите.
Беше хубав ден. През мътното небе беше успяло да пробие и малко слънчице. На снежната белота всички цветове изглеждаха по-ярки, като че това, че изобщо ги има, им придаваше някаква особена сияйност. Старите такъми на стената на конюшнята искряха като сребро; дори кафявото и сивото, които някога може и да са изглеждали унило, сега имаха свой собствен живот.
Тя извади кутията с боите и малко от скъпоценната хартия и се опита да нарисува каквото виждаше, и в това също имаше един вид магия. Която опираше до светлина и сенки. Ако можеш да уловиш на хартията сянката и блясъка, очертанието което всяко създание оставя в света, значи можеш да уловиш и самото нещо. Досега и се беше случвало да рисува само с цветни тебешири. Боите бяха нещо много по-добро.
Беше хубав ден. Ден само за нея. Тя усещаше как частици от нея се разкриват и излизат от скривалищата си. Утре щеше да има бачкане и хора пристъпващи много притеснено към чифлика в търсене на помощ от вещица. Ако болеше достатъчно силно, никой не го интересуваше, че вещицата, която може да разкара болката, е някоя, която за последно си я спомняш на две годинки и припкаща само по долна ризка.
Утре... можеше да стане какво ли не. Днес обаче зимният свят беше изпълнен с цветове.