Заклинание

Добре, вече не е смешно... ама никак... Нямаше как да подтисна смеха си обаче, “Божичко, четиринайсет дни! Само толкова ! Само толкова издържах преди да се забъркам в следващата каша от неприятности ! Е предишната поне обещаваше да се разделя най-много с някой крайник, почти бях успял да се простя с лявата си ръка, е може би и един два пръста от десния крак... но за щастие не се наложи, измъкнах се цял и с нагла усмивка, както обикновено... Само че се някой друг явно ме гледаше с нагла усмивка...

Какво заклинание ! Само какво заклинание ! Дори не предположих, че може да има някаква различна от стандартната защита срещу разваляне... Дааа... Никой не обичаше да му бърникат и провалят любимите номера, само че... този се беше престарал, наистина престарал, който и да е той. Добре до тук с илюзията, че е наложено, чрез матрицата на някой магически предмет... а би било толкова по просто... Би било толкова по-просто ако това беше поредното “заклинание за масова употреба”, простичка и стилизирана плетеница и все пак напълно ефективна, дори достатъчно защитена, за да си изпати сериозно някой новак или несериозен колега в опита си да го развали...

Ах логиката... тази кучка от крайпътен вертеп, а отстрани изглеждаше да е точно такава работата, това бе най-логичното предположение, всички други звучаха малко или много несериозни поне до сега... Продължих да се смея с цяло гърло на собствената си глупост, да се хвана така ! Да се уплета толкова сериозно като някой чирак ! Ех проклети слабости на пола! Вървиш си по пътя, приятен слънчев топъл ден, прекрасна природа, добър търговски път, даже без много много досадни разбойници... И не щеш ли гледаш край пътя - девойка! Приближаваш и се коригираш жена, не Жена, не ЖЕНА! Стройно и гъвкаво тяло, безкрайно примамливи извивки, форми способни да разтопят и камък... дааа камък... единственият проблем - тя самата е от камък... Непреодолима пречка за някой загорял наемник или дори не особено морален рицар, но за един осъзнал и овладял себе си магьосник? Разбрал и преодолял повечето ограничения на материята... ех все пак и магьосниците сме хора... Ех проклети слабости на пола! Може би наистина от жените излизат по-добри майстори в Занаята... Уви нямаше как да се кастрирам нито пък някога бих си го пожелал, но... Може би ако бях се родил жена нямаше да попадна в тази каша... Ех това проклето може би... Ако все още можех да контролирам тялото си бих си праснал един юмрук в носа! Са се хвана толкова неподготвен в този капан !

Е може би не трябва да се самобичувам толкова упорито, заклинанието наистина си го биваше, да превърнеш някого в камък не е чак толкова трудна задача, особено когато всеки достатъчно заможен търговец можеше да си поръча предмет петрификат! Подяволите та дори аз самият бях правил няколко такива пръстена срещу съответното тлъсто възнаграждение ! Дори първоначално бях достатъчно глупав да си помисля, че е жената може да е вкаменена с някое от моите собствени творения ! Ех трябваше да си отварям очите повече, по този път често минават магьосници, нали затова и аз го избрах ! А върху каменната девойка ясно се виждат следите на времето, явно е прекарала повече от една или две годинки без да може да се почесва по носа... А това означава, че поне десетина колеги са минали преди мен! Ако не всички то поне една трета от тях биха направили същия извод като мен! Биха съставили най-логичната постановка, че жената е обикновена крадла представила се за проститутка на някой заможен пътуващ търговец, вероятно се е опитала да го напие и след това да го обере докато той спи в пиянски делириум, но сметките й излезли криви и за нула време се е озовала в положение на авангардна гнездилка за птици... Всъщност всеки търговски път си имаше своята каменна украса от петрифицирани неудачници, провалили се в попрището си на крадци... Ех само да не бе толкова хубавичка тази “крадла” щях да я отмина с чисто сърце... Но уви.. реших, че цвъкащите я птички са я наказали достатъчно, за каквото и там престъпление да е извършила...

Съзнанието ми отново се фокусира върху плетеницата от нишки и вихри, чиста енергия... Дори не усетих, когато я обгърнах със съзнанието си, откъде изплува скритата защита и ме оплете... Сега и да исках няма как да се отдръпна от заклинанието, нещо толкова елементарно по принцип, е не и ако исках да се храня сам и с вилица до края на живота си и да мога да различа стол от каруца... Скритата плетеница, така се бе свързала с нервните клетки на мозъка на тялото ми, че ако се опитах да се отдръпна ще разкъса поливаната нервни връзки между тях! Ако само безвъзвратно загубех паметта си връщайки се до стадий на новородено, трябваше да се съчинят песни и да се създадат легенди за този невиждан, направо невъзможен късмет !

Добреее... значи трябва да се справя с тази гадост на всяка цена... Плетеницата от цветове и вихри отново се потопи и обсеби цялото ви внимание... Първо цветовете... да нека анализирам първо цветовете... Студено синьо, кралско червено, коралово кафяво, мастилено черно, отровно зелена и нагло присмиващо се жълто... Хладен, дори малко безчувствен ум бе изплел заклинанието с изяществото и прецизността на майстор невлагащ много емоция в работата си, сякаш го бе направил просто на шега, между другото... Властност и осъзната мощ, напълно бе съзнавал какво прави, бе си давал ясна и унищожително точна сметка как да постави капаните, как да прикрие вторичните защитни схеми като ги вплете вътре в главната, използвайки части от нейните контури. Вгледах се в цветовете и на вторичното заклинание за защита, бе просто продължение и неделима част от главното, несъмнено бе изтъкано заедно с главното и то от един и същи човек... Но странно, бе в различни тонове, огнено червено и нощно синьо, цвят на прясна кръв, оранжево и дори розово - прекалено емоционални цветове, замахът и дълбочината на съзнанието, което ги бе създало бе същата като другите, твърде емоционалност, твърде пламенност...

Отново се замислих за хипотезата магията да е била сътворена от двама души, може би брат и сестра обучавали се заедно и овладели по едно и също време занаята, задължително близнаци, за да могат да се напаснат толкова съвършено добре един към друг. Разтегнах максимално съзнанието си и се опитах да възприема вихрещите се енергии в максимален обем, контраст и детайли. Нее.. потокът бе един, въпреки всичко потокът бе един, заклинанието бе създадено от един човек, не от двама, от едно съзнание... Оставих за миг догадките и се съсредоточих този път върху линиите и контурите, бяха слабо назъбени и вървяха леко зигзагообразно, но въпреки това се завихряха елегантно плавно. Мислите, чувствата и самото преживяване на вкаменяващото заклинание бяха текли плавно и гладко, без никакви неконтролирани подсъзнателни мисли или чувства... Ааах.. това правеше развалянето още по трудно! Просто никъде не се виждаше дефект, никъде не се виждаше прекъсване или дори изтъняване. Енергията и пространството бяха завихрени съвсем плавно и със съвършена прецизност. Нямаше как, чрез собствената си съзнателност и будност да доразгърна някоя случайно породила се наченка на вихър и с нея да преплета линиите на заклинанието, а всичко би се разрешило толкова просто и бързо ! Преплитането щеше да доведе до това, че заклинанието започва да противоречи на самото себе си и да се самоунищожава... пространството и съзнанието вече няма да е затворено в равнините на заклинанието, ще използва пробива и ще се освободи, лишавайки самото заклинание от опора, от основа върху, която да съществува и всичко щеше да приключи...

Реших все пак да рискувам, избрах една извивка и безкрайно леко и нежно я докоснах чрез собственото си разбиране за енергията... Още по бавно, събрал цялото си внимание, започнах да завихрям съзнанието си, бавно започнах да повтарям мантрата която щеше да моделира менталността в съзнанието ми и да започне да индуцира чувства, който от своя страна щяха да доведат до съответния начин на преживяване на Реалността... Ключът на Изкуството на Магията бе в това, че съзнанието чертае пространство, създава реалност, а именно реалността на преживяването... Въпросът бе как да завихриш съзнанието си в съответното преживяване-реалност, за то да се случи... “Всичко тече, всичко се променя, всичко тече, всичко се променя, всичко тече, всичко...”

В мига преди да наложа тази матрица и да създам вихър в избраната равнина, в периферията на вниманието си забелязах новопоявила се тъмнозелена схема от спирали изглеждаща прекалено смъртоносно, за да я подмина... Оставих завихрящото се съзнание да се освободи и премахнах менталния модел, промених фокуса , сякаш сменям очила с цветни стъкла пред очите си и се вгледах в тъмнозелените спирали, фокусирах се изяло в равнината “следствие” или “резултат”, единственото ми желание бе да разбера с каква цел са там...

В момента, в който съзнах отговора на собствения си въпрос, замръзнах на място! Каквото и да означаваше това в този смахнато пространство... Ако все още бях в тялото си със сигурност за секунди щях да плувна целия в студена лепкава пот! Преживяването ми бе толкова силно, че накара цялото заклинание да затрепти и да се разлюлее, за щастие не активира друг капан... За една бройка, да се превърна в миш- маш от раздробено съзнание и още по натрошени кокали! Зеленият капан бе истинска месомелачка! Подобна бойна магия със сигурност би отнела живота на не един дори опитни магове изправили се в дуел с недооценен съперник!

Треперенето ми не бе преминало, но и да исках не бях сигурен дали ще мога да туширам емоцията “страх” в съзнанието си, би ме разсеяло опасно много, затова се примирих с треперенето, студа и лекото прималяване, което тя пораждаше във вихрите на собственото ми съзнание... Е нямаше да е много красиво, нито много изтънчено, но поне се надявах да свърши работа!

Съсредоточих се върху тъмнозелената месомелачка и мястото, на което тя се свързваше с главното заклинание. Измених изцяло възприятията си така, че да виждам единствено понятията и идеите чрез, които е създадена плетеницата от вихреща се енергия. Сещах се само за един начин подобно заклинание да бъде създадено и ми се искаше наистина да се окаже, че познавам Занаята точно толкова добре, колкото егото ми обича да смята... дано подяволите не се окаже че сериозно съм надценил интелигентността си ! Единственият начин, за който се сещах е ако заклинателят се е опрял и на физическото си тяло като матрица, блокирайки почти изцяло “корпус калосум” тънката ивица нервни клетки свързващи лявото и дясното полукълбо на мозъка, пораждайки така нещо като преднамерено “раздвоение на личността”, едното полукълбо, непременно лявото се бе заело с изтъкаването на основното заклинание, а дясното бе вплело всичките гадни унищожителни клопки... Изключително трудна техника изискваща невероятно майсторство, а дори малцина адепти с дългогодишен стаж биха рискували с това да поздравяват двама души сутрин в огледалото!

Е дали проклетникът след това е успял да се събере отново в една единна личност или не, бе последното, което ме интересуваше сега... Важното бе, че лявото полукълбо бе напълно рационално и логично, разсъдливо, не би издържало на ирационална атака, но пък това с не малка вероятност би активирало всичките ирационални клопки! Значи оставаше да атакувам точно тях с чиста логичност и да се надявам, че блокираният “Корпус калосум” не е позволил на мага или маговете да да накара двата блока на магията така, да се защитават взаимно... ако грешах щях да правя компания на милата каменна лейди за неограничен период от време... и то във същото каменно облекло... Е може би поне някои пътници щяха да открият романтика в двете каменни фигури застанали една срещу друга, някой художник дори може би ще ни нарисува...

Насочих вниманието си отново единствено и само върху вторичните плетеници от вихри и започнах да напявам, е какво пък с неизменната си нагла усмивка, там където ако имах тяло и най вече конкретна форма щеше да е устата ми, е идеята бе достатъчна, само се надявах заклинанието да не я засече като нещо ирационално... “Да бъда с нагла усмивка на уста, бе най-логичното нещо за мен, тя винаги е с мен, винаги на лицето ми е от както се помня, такава е логиката, просто ще е нелогично ако я няма...” , вихърът се плъзна и обхвана вторичните плетеници, нищо не последва... най-накрая да ми провърви... Излях цялото си същество в калъпа на логиката и вихрещ се в нейния модел се обърнах директно към вторичното заклинание...

Все пак то бе просто завихрено съзнание някога принадлежащо на магьосника направил магията, и оставащо си негова есенция... “Хмм колко безкрайно логично и предсказуемо... Никой не обича да му се бъркат в работата, колко тривиално, да си защитиш заклинанието с клопки за всеки нахалник! Предвидимо! Логично! Практично! Добре прикрити, чудесно, в една калпава клопка няма смисъл, не би вършила работа, би се виждала от километри, а да се заобиколи би било детска игра за чираците в Занаята... Щом не искаш някой да бяга или дори да мърда, вкаменяваш го и си защитаваш така добре заклинанието, практически неразрушимо, чудесно, рационално...” вторичните плетеници започнаха да се гърчат и бунтуват срещу хладната рационалност, която ги обливаше и заличаваше, мислите ми породиха хладната увереност в успеха, можех да си отдъхна за малко, наблюдавайки с хладен критичен поглед съсипването на такова уникално заклинание, на такъв шедьовър!

Настъпи моментът, за “последния замах” образно казано... С цялото си същество, с цялото си съзнание и будност се стоварих върху разплитащата се матрица, за да доунищожа модела, в който есенцията на съзнанието се завихряше изпълвайки го с живот, правейки го нещо реално... С тона на опитен инквизитор подлагащ поредната си жертва на разпит, с предварително издадена присъда – “виновен”, зададох въпросите на смъртта: “Ти какво си ? От къде идваш? ЗАЩО СИ ТУК?” Нито един ирационален модел, нито един парадокс не бе в състояния да издържи тези въпроси... Оставаше само един възможен изход, просто да престане да съществува... и той го направи... Вторичното заклинание чисто и просто и невероятно зрелищно се срина помитайки целия пространствено-енергиен хаос представлявал някога най-майсторското заклинание, което съм срещал... и развалял...

Ярка енергия нахлуваше през две пролуки в съзнанието ми с неудържима сила, “Какво подяволите се обърка пък сега ?!?!” След миг вече се смеех с цяло гърло... да отново имах гърло, а също и пулс... да отново дишах... странно е да си спомниш изведнъж всичко това, странното е в това как си могъл изобщо да го забравиш... Двата отвора всъщност бяха смъдящите , от дългото мижене, мои очи, опитващи да привикнат към яркия слънчев ден навън...

Някъде близо до мен, се чу протяжна прозявка и кокетна женкса въздишка... Денят, а може би най-вече нощта изведнъж започнаха да изглеждат изключително многообещаващи... Ех това може би !