Част 4


Ето го и храма.
Сгушен в скалите. И тревата. И вековните дървета.
Красиво място.
Жалко за него.

Знаех защо Михо дойде тук. За да се срещне с Пирогоет и Ларго в битка.
Имаше много неясноти, но за това бях сигурен, че ще се случи. Дори бях помогнал… тогава си мислех, че Михо няма да забележи, че хитрувам.
Какъв съм наивник. Та само за това той ме пусна да вървя с него.

Гледах как разполага защитните заклинания. Тъй като бяхме в съюз за мен долината все повече и повече заприличваше на паяжина – така бе оплетена в магия. Не съм маг и не знам какво правеха тези заклинания, а не исках когаот влязат Пирогоет и Ларго да бъдат изпържени. Най-малкото не и преди да говоря с тях.
Питах Михо.
Тoй благоволи да отговори (след като го гледах упорито 15 минути) че това са забавящи заклинания. И анти-магически такива. И дори няколко парализиращи.
Странно. Не очаквах от Михо милост.
Или пък искаше да ги хване и измъчва?
Какво пък… да се пробва.

…а сега идваше чакането. Някой беше казал, че то е най-лошата част от битката. За истинките войни не знам, но за виртуалните сблъсъци без фиксирана дата съм сигурен. Дано поне съм в нета когато все пак това се случи.

Не бях спал от двадесетина часа и умирах от умора. Движех се като автомат, изобщо не съзнавах действията си. Добре, че моят компютър не е като мен и помни всичко. И днес отново преглеждам на забавен кадър последните двадесет минути запис на Икеларион, които имам.
Сега, когато умората я няма всичко ми е толкова ясно. Очевидно!
Голям съм тъпак. Да не видя толкова… толкова…грррр!

…седя на нещо като олтар. Толкова съм уморен, че представа си нямам дали е зловещ, студен, мокър, дали е служил за жертвоприношения или за обикновенна молитва.
Чакам. След десетина минути ще изляза за да посля малко – все някога това трябва да се случи…
… и ще изпусна нещо изключително важно.
Мамка му, защо кафето свърши…

Ето.
ЕТО!!!

Нишката на едно от заклинанията изтъня и се разтопи. Имаше още доста, така че не се безпокоях, че ще закъснея. Прибрах оръжието си и с вдигнати ръце тръгнах към магьосничката.
Ларго беше в мое дясно. Направих се че не го виждам и продължих напред, вдигнал ръце в посланието “Идвам в мир”.
Надявам се да ме разбраха правилно.
Една стрела се удари в бронята ми.
Едва се удържах да не извадя меча. Опитваха се да ме убият! Спря ме само ококореното изражение на Пирогет, която явно не беше съгласна с подхода на Ларго. Тя каза нещо, което само той чу (изглежда странно, когато аз съм между двамата), и като че ли боеца отново възвърна неутралитета си към мен.
Вместо това маьосничката освободи доста могъща парализираща магия, която явно беше задържала доста време. Гледаше ме изпитателно.
Реших да последвам примера й.
Сега, месеци по-късно виждам, че това не беше магьосницата от митовете. Името й не беше съвсем същото. Ларго също не беше просто Ларго, а “Ларго.” .
Ако бях видял това още тогава… Щях ли да изчакам, или щях да ги отпиша като поредните имитатори и да ги отстрелям отдалече с лъка?
Не знам… имах късмет май.
А и те имаха същите отличиелни белези и май сходно въоръжение. Ларго не го виждах.

Достатъчно я зяпах. Имаше нещо, което трябваше да науча…
Ха… само допреди няколко реални седмици щях да се опитам да я отстреям отдалеч и после да се носля на крилете на славата из целяия нет. Всъщност и за това се свързах с Михо. Исках да бъда някой.
Порастнах ли? Или просто си играя по-нови и забавни игрички?
Както и да е, сега повече от всичко друго имах нужда да я попитам едно.
“Какво е Михо?”

Тя стоеше без да мърда. После заплете още един щит за себе си, един за Ларго, и после още един…
Какво очакваше? Че както съм си парализиран ще я подпукам с магии? Да не ме мислеше за Михо случайно?!
“Кой си ти?” попита тя.
Хмък!
То си пишеше! Икеларион! Сигурен съм, че беше чувала за мен поне. Или…?
“Икеларион!”
“Кой си ОТВЪН?!”
Аааа…хъм, тук имаше нещо нередно. Защо й беше да знае?
Какво пък, и аз искаx информация.
“G. Petrov. From EU.”
Вероятно се колебаеше. За мен тя просто си стоеше без да мърда. Тъкмо се питах защо, когато тя явно реши нещо.
“дай маил!”
“използвай пощенската кутия на тукашният ми профил. Просто оставяш бележка на името ми, другата поща не я проверявам много често.”
“дай маил!”
пауза.
Щях да попитам “защо?” отново, когато Някакси една от магиите на Михо се задейства. Май беше Неутрализираща магия.
Щита на Пирогоет отиде на кино, както и моята парализа. После се задейства някакво анти-кинетично и двата героя замръзнаха. Или поне щяха, ако Пирогет не беше неутрализирала ефекта. Представа си нямам как, сигурно с някакъв артефакт. Тя заплете щит… очите й ме гледаха гневно. Май ме чакаше огнено кълбо…
“не съм аз!”

И тогава ледена магия превърна долинката в ад. Замръзнал негов вариант.
Ледени копия валяха от небето като дъжд, а земята се превърна в гневен таралеж, преял с виагра.
Михо ме беше излъгал. Това ЩЕШЕ да убие парализиран враг.
Ларго беше разкъсан на части. Хубави предлмети беше имал човека…
“Пирогеот!”
Тя лежеше на земята и се опитваше да достигне до жезъла си. Изглежда магическата й енергия и лекуващите й шишенца се бяха изпарили при задействането на Глямото Заклинание.
“С какво още ще ни изненадаш, Михо? С огнен дъжд?
Както направи с ледените великани?”
“ПИРОГЕТ! КАКВО Е МИХО?!”
Заплетох набързо лекуваща магия и я използвах върхо магьосничката. После още една. И пак…
На петата тя вече беше добре. Май. Въздухът около нея пращеше, новите защитни магий се трупаха върхо старите, вече тя преставляваше блестяща хуманоидна фигура в светеща сфера.
Чуствах се сякаш тя ме гледаше. И после магьосничката престана да мърда за малко и каза просто:
“предател.”
Или го казах аз?

Михо се появи.

Това на лицето му можеше да е много неща. Но не и усмивка.
Поне не човешка.
Пирогет вдигна жезъла си.
Искряща бяла светлина изскочи от върха на дървеното ‘помагало’и полетя като пълноводна река от чиста магия към некроманта.
Некроманта не помръдна. Магията мина през него, заобикаляйки го необяснимо, и когато воят заглъхна той продължаваше да стой там. После бавно тръгна към магьосничката.
Тя изстреля огнено кълбо, после призова силата на леда… и изведнъж замръзна.
Парализирана.
Михо бавно стигна до нея. Хвана брадичката й с дясната си ръка, и се взря в очите й. Може би беше тъжен. Или се смееше
- Така и не се отказа.
Тя мълчеше. Или говореше само на него.
- Не виждаш ли, че не можеш да ми направиш нищо? Аз съм защитен от ВСИЧКО!
- Защо продължаваш да опитваш?! Ти нямаш шанс… престани да ме гониш, и ще те оставя да живееш! Имам нужда от живи легенди тук! Мога дори да ти плащам просто да стоиш вътре!
Тя го заплю. (Парализата тук е нещо твърде странно. Спира всички движения на героите, като вадене на оръжия и т.н, но не влияше на чата и съобщенията. Можеш да напишеш “/me slaped Miho” и наистина ще го удариш, колкото и да си парализиран… но няма да му направиш нищо.) Не бях и очаквал друго… странно. Аз дори не знаех защо тя го мрази толкова.
И той не се изненада. Остави я да си стои права и се обърна към мен.
Поклати глава.
Той имаше паролата ми. Мисля, че усещах какво се канеше да направи.
И че имаше властта за това.
Икеларион и Georgie щяха да бъдат завианги раздевени. А пред мен стоеше първообраза на всички бардове.
Звездата на комерсиализма.
Перфектната рекламна машина.
И самят създател на Мегаwinter nights.
Мисля, че тогава го намразих. Почти съм убеден.
Той ме беше предал…
Какво можех да направя? Аз, крадецът, боецът, стрелецът и понякога магът, срещо най-богатият човек в game-индустрията?
Нищо, разбира се. Просто вдигнах нагоре главата си, и изсъсках “
Пак ще се срещнем, Михо!”
Излязах. Умората ме беше напуснала засега. Давам на “лични настройки на профила си”.
Преди да ми е забранен достъпа… за да блокират ИП-то ми трябва първо да го разберат. Имам защита…
А те имат най-талантливите програмисти. Или поне част от тях.
Мамка им. Чао-чао Икеларионе.
Ще се видим на стената от лед…
Are you sure you want to erase your profile?

Y

Съжалявам, Михио-сан. Няма да бъда рекламен атрибут на компанията.
Чао-слава.
Чао, изрод.
Чао, единсвен мой приателю. Помни името ми, защото аз помня твоето…





Епилог. (част 5)

Това беше. По-късно се сетих, че можеше просто да сменя паролата си… е, тъп съм, и не ми хрумна. Но пък с неограничените правомощия на моят враг, и да го бях направил , това само щеше да ми даде време. И дори не беше сигурно. Кой знае? Може би той може да ползва чужди профили и без пароли?


Мислех, че ще удържа на изкушението. Повтарях си, че така само му давам НА НЕГО парите си. Знаех, че и да го срещна нямам шанс. Та той беше над правилата! Той ПРИТЕЖАВАШЕ правилата!
След по-малко от седмица опитах да вляза отново от своя компютър.
Можех! Не ме бяха блокирали.
Нов профил…
И сърцето ми се сви. Моят беше зает, разбира се.
И трите най-подобни също.
Е, добре. Време за промяна. Ikew, елф-джудже, неопределена професия, ходи насам-натам с брадва.
Не ми се мислеше какво беше направил Икеларион последните дни.
И все пак попитах някакъв бард. Възхваленият ученик на Михо сразил силите на мрака в сравнително новата област “Хобитово”. Май беше победил и назгул някакъв.
“Икеларион, защитникът на слабите и нови герои.”
Никой не каза какво бе станало с Михо.
Никой не се и интересуваше всъщност. Имаше нова жива легенда.
Допих си ейла и излязах. Пирогет, а? Да видим дали е регистрирана в яхуто… може да даде някой и друг предмет, може да помогне да събера опит…
Ще пътуваме в сянка, ще избиваме свидетелте, и ще ставаме малко по малко могъщи. Михо, не, Икеларион може и да не спазва законите, но не може да е непобедим! Все нещо можем да направим!
О, да...
Девет точки, четри линии. Непрекъснати. Свържи точките.
Не става. Не и ако не успееш да излезеш извън схемата.
Аз отдавна знам отговора. Откакто убих Икеларион знам.
Но чакам Пирогет да го открие за себе си. Гадно е да кажеш такова нещо.
Но ще свърши работа.
Да убеш цял един свят… струва ли си да го сториш само за отмъщение?
Света на е истински, нали?
Нали?

Някои ни наричат герои, други - зверове.
Важното е да знаеш кого да слушаш.
Себе си.