Откакто прочетох първата си фентъзи книга нещо от вътре непрекъснато ме човърка и не ми дава мира. Изпитвам желание и аз да пиша, което естествено е дало своите съвсем не-блестящи резултати. Все пак не може да не ви помоля за мнението ви поне за едно от онези събиращи прах неща, които съм написала...

Обърнах се и побягнах по улицата. Какво можех да направя? Не знаех дали моите преследвачи ще ме настигнат скоро, но се надявах да успея, ако не да избягам, то поне да спечеля малко време. Но в крайна сметка какво бе времето? Просто един миг от вечността... В точно този момент си спомних едно прозрение, до което бях стигнала отдавна. Абсурдно е, но го забелязах по време на една игра на тенис. Установих, че е нужна единствено силата на волята, за да можечовек да разтегли или съкрати един миг. Естествено само за себе си. За другите това си оставаше просто един миг. След като бях узнала за това се възползвах от него. Е, само в игрите на тенис, но ми се стори, че и в този момент би ми свършило добра работа. Съсредоточих се. Убедих съзнанието си, че имам силата да забавя, ако не да спра времето.. Усещах ударите на сърцето си. Вече не биеше толкова учестено. Забави се - сякаш бях изпаднала в сън... Всъщност бях под огромно напрежение и само до преди миг сърцето ми бе на път да изскочи!!! Преследвачите не биваше да ме хващат, не биваше... Прекалено много зависеше от мен... Тогава се случи нещо неочаквано. Времето спря! Да, както го чувате, то просто спря... Не можех да повярвам или нямаше да мога ако се замислех за това. Вече не помня дали в онзи момент въобще мислех за нещо .. Спомням си че чак по-късно, когато времето отново вървеше (или летеше зависи как го възприемате) и грохотът на движещите се коли се бе върнал, заедно с усещането, че ме преследват, но са много далеч от мен, се замислих и изведнъж се сепнах – аз никога не бях играла тенис!!! Можете да си представите изненадата ми в онзи момент. Някакво непознато чувство на тревога ме обзе. Непознато, защото се тревожех, но знаех, че тази тревога е може би неоснователна, тъй като каквато и да бе причината в мозъка ми да се появят спомени, които нямах, едва ли някой от тези, които искаха да ме убият ги бе пратил. Тогава разбрах, че някъде има някой, който се опитва да ми помогне доколкото му беше по силите. Изтръпнах, не ми беше неприятно да си имам покровител, но и вие бихте се чувствнали странно, ако имахте покровители дето ви бърничкат из мозъците.. Тогава изникна друг въпрос – той ли бе спрял и пуснал времето отново чак когато бях в безопасност или той ми беше пуснал мухата, а аз сама го бях направила? И тогава как бях пуснала времето отново? Спомних си дългите лекции за силата, която управляваме подсъзнателно преди съзнанието ни да разбере, че я притежаваме и започнем да й заповядваме съзнателно...
* * *
Мракът бавно започна да се спуска над града. Имах усещането, че съм наблюдавана от десетки лица скрити в мрака. Все едно че някой пробягваше през сенките досущ като във фантастичен роман. Не, никой не се криеше там, но ... Изведнъж нещо в мрака проблясна - две зелени светлинки... като очи... Запътих се по посока не светлинките. Те се носеха из въздуха по една задъдена уличка. Не виждах нищо друго освен тях, тъй като уличката не бе осветена, пък и да беше едва ли бих видяла нещо понеже не можех да отделя очи от светлинките. Внезапно те примигнаха и изчезнаха. Опитах се да видя нещо около себе си, но тъмнината ме обгръщаше плътно. Потреперих. Защо бях последвала тези “очи” и защо те ме бяха довели тук? Усетих нечия ръка на рамото си... Обърнах се, но там нямаше никого. Ситуацията започваше да придобива съвсем тъмни краски... Разгледах обстановката доколкото ми беше възможно. Мрак, мрак и пак мрак. Изглежда щеше да се наложи да се върна като опипвам пътя си. Не звучеше като най-приятното нещо на света, но щеше да се наложи да се примиря. В този момент една ледена вълна мина през мен. Сякаш появила се от нищото я последва една вече не толкова студена и пред мен се появи смътно очертаващ се светъл силует. Той ме гледаше и се смееше. Прииска ми се да го хвана за гушата, но смехът му ме бе заковал на място и както изглежда не смеех, или не можех, да мръдна... Не бе една от най-хубавите ситуации, в които съм изпадала. Какво трябваше да направя ? Каква се очакваше да бъде реакцията ми? Доколкото си спомням мислите ми запрепускаха наоколо без въобще да съм ги молила за това. Естествено аз се опитах да ги събера, за да мога да анализирам това, което се случваше, но не би. Силуетът бавно се приближи към мен. Бе облян от някаква странна светлина и колкото по-близо идваше толкова повече ми приличаше на.... Виракоча. Да, това беше. Необикновеното създание от митологията на инките стоеше пред мен!! С бялата си брада и дългата роба, с леките сандали и тоягата в ръка. Искаше ми се да извикам. Ужасът бе прекалено голям. Както изглежда съзнанието ми ми играеше номера. Винаги съм искала да срещна Виракоча, но нали той не съществува??? Хммм......
Стоях там, неспособна да помръдна или да кажа нещо, а той бавно се приближаваше към мен.... Дочух стъпки зад себе си. Някой ме настигаше.... Нима бе възможно да са толкова близко след като ги бях оставила далеч назад? А съществото продължаваше да се приближава.... Докосна ме.... Буря от мисли, чувства и спомени напълниха съзнанието ми. Не можех да се държа на крака. Тогава той ме хвана за ръка и аз вече не бях в онази малка задънена уличка. Намирах се в някаква гора, около мен се чуваха птичи песни и ромон на поточе. Озърнах се търсейки нещо познато. Не, досега не бях идвала тук. Докато продължавах да опипвам с очи обстановката осъзнах, че нещо се е променило. Вече не усещах допира на ръката на моя Виракоча. Обърнах се рязко, но него го нямаше.... Тръгнах на посоки през гората....
* * *
Нямам представа колко дълго съм вървяла тогава. Единственото сигурно нещо е, че когато осъзнах, че съм стигнала ръба на някаква скала, краката ме боляха ужасно. Била съм толкова вглъбена в мислите си, че въобще не съм забелязала нищо около себе си. Тъй като очевидно не можех да продължа напред реших да отлепя погледа си от върховете на обувките и да огледам долината. И досега, когато си спомня за това ме изпълва усещането за магия. Когато вдигнах поглед пред очите ми се разкри най-невероятната гледка в живота ми. Там, под кристално синьото небе, сред зеленината на гората, се намираше някакъв град. От многобройните снимки на постройки на инките, които бях виждала прецених, че това е Кузко. Кузко – столицата на империята на инките!!! Не можех да повярвам на очите си! Това бе вълшебен миг. Пред мен стоеше мечтата на живота ми! Но това не бе съвременният Кузко с нови сгради и модерно облечени хора – това бе онзи, истинският Кузко от преди векове! Не знам как моят Виракоча го бе постигнал, но ме бе върнал във времето! Гледах очаровано града представяйки си как вървя по улиците му....
* * *
Не мога да ви опиша какво бе първото чувство, което ме завладя, когато за първи път влезнах в съвременен Кузко. Макар и доста променен, по мое мнение, той бе запазил доста от това, което трябва да е бил някога. Магията и величието витаеха из въздуха. Аз стоях там в центъра на площада и се наслаждавах на приятното усещане, което ме изпълваше....
* * *
Сега, от скалата, на която бях, преценявах кой е най-бързият път, по който да стигна до града. Очевидно нямаше да мога да сляза по склона, така че щеше да се наложи да обиколя. Вече можех да си представя как влизам в Кузко и разглеждам сградите, когато изведнъж се сепнах. Как щях да обясня на хората външния си вид – бялата кожа и странните дрехи? Нали ако отидех там в най-добрият случай в митологията им щеше да присъства бяла жена, а не легендарният Виракоча! Стана ми ясно, че няма да мога да вървя по улиците на това чудо затова останах там на ръба на скалата наблюдавайки най-великия град, който може би някога е съществувал...
* * *
Лъчите на залязващото слънце окъпаха столицата на инките... На фона на заревото на небето Кузко изглеждаше още по-необикновен от колкото първоначално ми се беше сторил. Да, из въздуха наистина витаеше магия и вероятно щях да мога да се възползвам от нея, за да се върна в къщи. Отново почувствах нечия ръка на рамото си. До мен бе застанал Виракоча и заедно наблюдавахме долината. Отклоних погледа си и се взрях в очите му – бяха зелени - точно като онези светлинки в тъмата на ноща. Не че не го подозирах. Той ме хвана за ръка и кимна....
* * *
Отново се намирах в тихата задънена уличка и зад мен се чуваше шума на нечии стъпки. Обърнах се бавно очаквайки да видя своите преследвачи, но вместо тях към мен се приближаваше някакъв непознат мъж. Имаше нещо смътно познато обаче в осанката и в походката му. Тъкмо когато стигна до мен уличната лампа, която досега бе замряла, проблясна и аз успях да видя, че усните му се движат. Направих усилие, за да чуя какво казва:
- ... госпожице? Добре ли сте? Мога ли да ви помогна?
Чудех се какво да отговоря, когато видях очите му – те бяха зелени...

"Когато печелим не знаем какво губим и когато губим не знаем какво печелим."