Ето я цялата прекрасна ситуация:

- Добре, да избягаме - казва той.
- Наистина ли? Не мислиш, че съм полудяла? Ще дойдеш с мен? - Част от смазващото бреме започва да се вдига от плещите ми, докато се прехвърля върху тези на Гейл. /Не се подвеждай по името, мъжко е - и младежът е мноооого готин.
- Наистина мисля, че си полудяла, и въпреки това ще дойда с теб - казва той. Наистина го мисли. Не само го мисли, а го приема с готовност. - Можем да се справим. Знам, че можем. Да се махнем оттук и да не се връщаме никога повече.
- Сигурен ли си? - казвам. - Защото ще бъде трудно, с децата и всичко останало. Децата не са техни, става дума за братята и сестрите им; а бягството е, за да се спасяват, защото в страната бушуват бунтове. Само че младежът още не е схванал "целта на занятието" Не искам да навляза десет километра навътре в гората и ти да...
- Сигурен съм. Напълно, изцяло, стопроцентово сигурен. - Той накланя челото си надолу, за да го облегне на моето, и ме придърпва по-близо. Кожата му, цялото му същество, излъчва топлина от това, че е бил толкова близо до огъня, и аз затварям очи, попивайки топлината му. Вдъхвам мириса на овлажнена от снега кожа, дим и ябълки, мирисът на всички онези зимни дни, които споделяхме преди Игрите. Не се опитвам да се отдръпна. А и защо да го правя, във всеки случай. Гласът му се снижава до шепот: - Обичам те.
Ето защо.
Никога не успявам да предусетя тези неща. Те се случват толкова бързо. В един миг предлагаш план за бягство, а в следващия... от теб се очаква да се справиш с нещо такова. Изтърсвам онова, което сигурно е най-лошият възможен отговор:
- Знам.
Звучи ужасно. Сякаш предполагам, че няма как да не ме обича, но не чувствам нищо в отговор. Гейл понечва да се отдръпне, но аз го сграбчвам:
- Знам! А ти... ти знаеш какво си за мен. - Не е достатъчно. Той се отскубва от хватката ми. - Гейл, сега не мога да мисля за никого по този начин. Всичко, за което мога да мисля, всеки ден, всеки миг, е колко се страхувам. И сякаш няма място за нищо друго. Ако успеем да отидем някъде другаде, на безопасно място, може би ще мога да бъда различна, не знам".

Красота, просто красота. Обаче съм сигурна, че в такава ситуация вероятно щях да реагирам по същия начин като девойката... вероятно щях да кажа абсолютно същите неща. Което обаче не ми попречи, докато четях и превеждах въпросния откъс, да изпитвам желание да й откъсна главата. Абе, да му се не види, човекът след 5 години приятелство събира смелост да ти признае, че те обича, а ти - "Извинявай, ама в момента не ми е до това". Та, да, меко казано, на младежа "не му се отвори парашута".

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от denny на 17.04.10 14:05.