Седях до ствола 'и, есента се бе случила топла.
Усещаше се някаква възловост, нещо особено в самия въздух не, а в тъканта на Нещата.
-Стани-рече ми тя в мен, в главата ми-стани и ...точно сега, махни рязко с лява ръка над главата си! Готово!
-Какво бе това- хилех се глупаво-...?
И тогава видях:
Една възможност бе отречена, вместо въздушното поточе да потече нормално по пътя си надолу, то спря с единия си крайчец за секунда. Това не доведе до нищо съществено, изключая това:
За да компенсира съвсем незначителния, нищожен от всякаква гледна точка пад на налягането, въздушният поток се "върна" за част от секундата.
Това не би имало никакво значение в друг случай, но ТОЧНО в този момент, в който Зелената ме накара да сторя това, то имаше значение:
Въздухът в основата на хълма остана съвсем малко по-спокоен, но все пак разлика имаше.
Един облак мина над него и в сянката му ветрецът бе малко по-силен отколкото би бил, при насрещният, катализиран и усилен от пипнатия, изманипулиран по нареждане на трансцедентната ми твар, поток.
Плочките на доминото продължаваха да падат:
На следната сутрин в края си, една плитка депресия от циклонално лошо време, тя се сблъска с малко по-силна съпротива на съвсем малко по-високото и плътно състояние на въздуха тук, това доведе до няколко километрово отклонение в различна от предвидената във вече несъстоялата се реалност посока.
Старата реалност бе убита на място, новата не бе кой знае колко различна, но все пак бе различна.
Минаха седмици. Мултиплицирането на ефекта на пеперудата продължи, усили се от свръхблагоприятното стечение на обстоятелствата, избрано от Зелената.

Януари, преди две години. Вместо да се ограничи някъде до средата на Руската Равнина, Сибирският антициклон, много як и страхотно изстуден онази година, пусна едно пипало периферен амебоподобен израстък към Централна Европа.
По югоизточната му периферия от Северозападен Сибир, почти без трансформация от все още немощното януарско слънце, към Балканите се спусна адски студен арктичен въздух, минус 20, минус 30 градуса.
Всички лози умират под минус 20.
...........
Седях предния ден в нозете 'и и чувствах със самата си същина, че това е последният и ден. Налягането се покачваше, бе ясно, предиобедната димка се бе вдигнала, духаше сух , сух, студен, студен и много убиващ североизточен вятър.
Мерзки облаци се търкаляха, носени от вятъра, бяха мазни, гадки, раздърпани, в тях имаше смърт и нищо красиво...

.....
-Ти...! Отвратителна твар...'Ако и да си богиня, кое ти дава право да сториш това??? Кажи ми- защо ме накара да те убия и да знам, че съм сторил това още преди два месеца, да живея с тая мисъл, защо, за бога, може да съм човек, но амплитудата, скалата ми, способността ми на възприятия на болка е демонична, не го и предполагах, защо стори това, кажи, кажи...!
Умираше.
Бе избрала това, бе избрала този начин, Мъртвият и Даскала ги нямаше, бяхме аз и минус двадесет и пет градусовия студ, който тя ме бе накарала да докарам тук, на това необичайно за него място, за да я убия. За да се убие, за да я убие.
Не го усещах през кожата си.
Не го приех!

Редактирано от Kиpo на 17.05.07 12:47.