Странното е, че тази родителска власт се появи в последните години, за които говоря. Майка ми винаги е била с твърд характер, но след като завърших гимназия, абсолютно спря да си налага мнението по който и да било въпрос. Беше най-разбраната и сговорчива майка и бяхме много привързани една към друга. Нещата лекичко започнаха да се променят от раждането на сина ми, когото тя безусловно обича/ше/, но усетих да се промъква някакво неясно чувство на ревност защото за мен очевидно той мина на първо място. Когато той поотрасна, тя се опита да му прилага диктаторските си методи на възпитание, но той изобщо не поддаде, а аз застанах на негова страна и в един момент нещата дотолкова се задълбочиха и отношенията изостриха, че се наложи ние да си излезем от нейната къща /тя започна да подчертава това именно МОЯТА къща - не го бе правила никога дотогава/ - тя направо си ни изгони при поредния конфликт. Най-напред си мислех, че е от необяснима проклетия, която дълго време не разбирах, едва сега схващам, че това е било началото на промените настъпили и развили се у нея. Независимо от всичко, грижите които полагам за нея, без да са изчерпателни, защото винаги може и още, са напълно достатъчни, че и повече. Старая се да не я оставям да се изнервя и притеснява, защото това наистина е зле за здравето и /има прекарани 3 инфаркта, 2 коми, емболии и т.н./, опитвам се да не противореча, правя всичко, което бих могла с цената на собственото си здраве и нерви, но нищо, нищо не постигам, освен нарастващото и недоволство и куп обвинения... Това, че е очевидно не съвсем адекватна, изобщо не ми помага. /Само един мъничък пример - всяка сутрин преди работа и се обаждам по телефона и на въпроса "мамо, как си, как прекара нощта?", ми се отговаря троснато /без никаква причина/ "още съм жива" и ми се трясва слушалката - приказен начин да си започне човек деня.../

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.