Rossi, здравей! Не мога да ти кажа дали да се вслушаш в детето си или не, но мога да ти кажа какво се случи с мен. Започнах да свиря на пиано във втори клас (на 8 год.) като на шега, покрай едно съседско дете, което е с 4 години по-малко от мен и вече ходеше на уроци. Напредвах доста бързо и учителката ми малко по малко започна да ме подготвя за музикалното училище. Да ама аз не смятах така... харесваше ми да свиря ей така за удоволствие (макар че нищо не помнех на изуст) харесваше ми да ме хвалят когато свирехме пред другите деца, но нищо повече. Да, обаче не смеех да гъкна пред нашите, защото се чувствах задължена да го правя (парите които даваха за уроците никак не бяха малко). Стигна се до там, че ми купиха пиано (преди това свирех в съседката с която тръгнах на уроци). И така някак си неусетно дойде 7-ми клас след който трябваше да кандидатствам. Тогава навивах майка ми да ме запише на уроци по рисуване, но тъй като средствата ни бяха ограничени нашите можеха да си позволят само едните, а тъй като никога не бях рисувала сериозно пианото се оказа водещото. Бях се записала за изпита , но не бях научила съвсем добре нещата с които щях да се явя... и обмисляйки какво ще загубя и какво ще спечеля от това пиано реших да не се явявам на изпита. Казах го на нашите в деня преди изпита и макар и доста огорчени приеха решението ми, особено след като видяха че никакви увещания не помагат. От тогава пиано не съм пипала, а онова което ми купиха се продаде. Същата година започнах да ходя на уроци по рисуване. Явих се на изпитите след 8-ми клас, и ги изкарах с 6-ци. Записах се в техникум по облекло "Княгиня Мария Луиза", който завърших успешно през 2001 година. Изобщо не съжалявам че тръгнах по този път, дори съм благодарна че вътрешното ми усещане надделя, защото в противен случай най-вероятно изобщо нямаше да мога да завърша.
С цялото това писание исках да ти покажа, че децата, колкото и да не знаем какво искаме, някак си го усещаме и се стремим към него. Може би нежеланието за упражняване е просто моментно състояние у дъщеря ти. Само да добавя, че аз на нейните години плащах на брат ми за да казва на нашите че съм се упражнявала - просто ми беше досадно да повтарям едно и също половин или един час (обикновено имах по 4 упражнения). И все пак не смея да давам акъл, просто исках да споделя

Една усмивка в повече

Една усмивка в повече

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите