Да, много познато. Синът ми мина през този период почти на тази възраст - около 8-9 години.
Не беше лесно, но премина, просто като че ли го израсна. А докато ни мъчеше излизахме от ситуация с малко хумор. Той обожава чипс, сладкиши и шоколадови бонбони, може би защото много рядко се появяват вкъщи. Та като зациклим и нищо не чуваме (като че ли наистина само мен не чуваше ), се обръщах към сестра му или към мъжа ми с подобен въпрос:"В хладилника ли прибра тортата?, или "Къде остави чипса?". Дори въпросът да е зададен тихо, ефектът винаги е бил поразяващ. Човекът цъфваше точно след въпросителния знак да види какво става.
С това се справихме, но следващия период:"Добре де", "Ей сега", "Чух вече" и все от тоя род, май ще ме довършат. Никой не иска от него да стане и да хукне за да свърши каквото трябва на секундата, но той така разтегля това във времето, че забравям всички изчетени и препрочетени с неговото раждане педагогически съвети.