a при нас ситуацията е в другата крайност. в началото таткото много помагаше - къпане, обличане, гладене, пране понякога (нямахме пералня), пазаруване, готвене...изобщо - идилия до към 1.5 годишна възраст.

после се влюби като гимназист в една 19 годишна девойка.

след месеци разговори (като интелигентни хора и нечак толкова интелигентни), молби, уговорки и т.н. да вижда детето и да се грижи за него (за пари даже не съм повдигала въпрос) и след като няколко пъти го излъга, че ще го вземе да го изведе, аз просто се отказах. отказах да съм му адвокат и да му търся оправдания. 3.5 години от тогава той я е виждал има-няма 3 пъти. последния път съвсем случайно и детето не го позна.

колкото до моя баща ... грижеше се да имам билети за кино и театър през ваканциите и ме напътстваше какво да чета. толкоз. да съм благодарна? по-скоро не...

Лично не значи непременно важно.