Здравейте,
Благодаря на всички за разбирането и милото отношение,но повечето от вас говореха за нормалните неразбирателства между родители и деца.Наистина тях ги има във всяко семейство и ще продължава да ги има,но това едва ли е проблем ако тези неразбирателства и конфликти не променят и не ограничават живота ви.Всеки родител също така се страхува и се опитва да спести някои трудности на детето си,но пак не е проблем ако знае кое е оправдан страх и кое не и кога да спре.Аз самата имам дъщеря,но винаги съм се старала да и давам свобода,може би защото аз я нямам.
Проблема е,че един здрав физически човек може спокойно да погледне на страховете и опита да му се забрани нещо,да вдигне рамене и пак да си го направи,но един човек с увреждане може и да успее,но може и да не може да се справи с това.
Аз съм говорила и съм убеждавала и съм се карала и нищо!А живота ми си минава така като живея ограничено и самотно,родителите ме водят и взимат като малко дете от работа,а свободно не излизам въобще.Можех да имам приятели,да се запозная с някого,да не съм сама,да ходя на разни места...това как се преодолява,как се примиряваш,какво да правя?
Когато изкарах книжка от началото карах,но с тях уж само за малко за да свикна.После колата се развали стоя много месеци така,а когато я оправиха пак бях поодвикнала и те пак с мен заради това.Така няколко пъти,а имам книжка от три години.Не съм ходила почти никъде,не съм пробвала да съм самостоятелна,а искам,не мога повече така!
Лошото е,че не зависи само от мойта воля да си извоювам свобода,а чисто физически и финансово завися от тях и те сега го използват.Не мога все да събера пари за поправка,а и да ги събера,как да купя сама части,като се движа трудно с канадки и на малки разстояния?
Виждала съм много хора с увреждания,които си живеят съвсем нормално и ходят навсякъде сами,как го постигате?Ако има някой,който се е справил с родителските страхове и опита да се наложат над него,моля да ми каже!
Родителите ми все казват,че не съм уверена,че как да съм,като за три години съм карала има-няма няколко месеца и с големи прекъсвания.Ходя на къси разстояния и то само в квартала където живея,а те казват,че не познавам София и не мога да се ориентирам,че кой се ориентира веднага на място дето никога не е бил?
Защо това,че си с някакво увреждане да те прави цял живот малко дете?Ние нямаме ли право да живеем,да се забавляваме?
Винаги съм казвала,че увреждането каквото и да е то само затруднява човека и е преодолимо,но човешката глупост,незнаене,злоба и други такива,точно те осакатяват и то повече от най-тежката болест!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите