Може ли и аз да вметна нещо в разговора?

Според мен проблемите при общуване с хора с увреждане е, че другите не знаят как да се отнасят с тях. Веднага пояснявам - например имах колега в университета, който заеква и аз с цялото си невежество го допълвах, когато си говорим. По-късно разбрах, че точно така не се прави.

Друг пример - преди няколко дена се събрахме на бира с бивши колеги и пристигна един колега, с който относително никак не съм си общувала. Той е разноглед (прощавайте за думата, но не знам какво е заболяването му и не мога да го обясня по по-цивилизован начин). И аз на няколко пъти изпаднах в абсурдната ситуация да мисля, че говори на мен, а той да гледа някой друг. Оттук ми спадна и ентусиазма да говоря с него.

И да обобщим, хората с увреждане не обясняват по какъв по-специален начин да се отнасяме към тяхното увреждане. Откъдето идват и много неловки ситуациии и другите просто не желаят да си ги причиняват.

В работата имам един колега, който като разбра, че съм с протеза, започна да се разминава с мен с три метра дистанция. Тъпо, но факт. С порастналите си колеги обаче нямам такива проблеми. Просто, когато имам нужда да ми помогнат, го казвам - примерно, хвани ме за ръка докато пресечем улицата или носи ми кафето, докато стигнем до стаята, или вземи асансьора с мен, вместо да ме караш да те гоня по стълбите. Това е. Просто е. И действа.

Когато хората с увреждане се научат сами да обясняват с какво да им бъде помогнато, отпада притеснението при общуване с тях. Но в повечето случаи ние не сме с нагласата да търсим помощ (поради някаква криворазбрана гордост).