Най-обичливата котка, която съм имала досега, е спасеният от мен Белчо. Другите ги гледам от парче месо, дето се вика. Много са били - и мъжки, и женски. От другите - всеки си има жеста за проява на любов - един дръпва одеяло и се гуши под него, друг застава нависоко, за да си протегне муцуната и да ме докосне по лицето, като минавам край него. Но това са все пак еднократни жестове, няколко пъти на ден. Белчо ходи след мен като куче, в тоалетна, в баня, навсякъде. Изглежда са му повредени невъзвратимо гласните струни от инфекцията и не може да мяука, а само хърка интензивно. Това хъркане спира само като се успокои и като спи. Свикнах с него и дори ми липсва, ако не го чувам. Скача ми на рамото, като съм на компютъра, за да има начин да си бутне носа в моя (слава Богу, носът му вече е сух). Крие се зад монитора и ако му обърна внимание, се пльосва по гръб, вирва краката, показва белия корем с черното петно по средата и се търкаля. Вечер си има две пози - ако лежа на гръб, ляга долу въз краката ми. В момента когато загасвам всички светлини и се обръщам настрани, тича на възглавницата да си пльосне дебелия задник до лицето ми. Само ако му обърна внимание, погледна го и река - Белчо! и тича в галоп да заеме една от гореописаните пози.
Абисинска ли? Утре по туй време! На всекиго пожелавам да му се падне такова коте, щото интелигентност с обичливост в съчетание е наистина подарък за стопанина.