За сам човек е по-трудно, отколкото за човек със семейство. Много пъти съм завиждала на всички тези, които си отглеждат котките заедно с мъж, с деца, при майки и бащи. Не е толкова работата в часовете дневно отсъствие, работата е при дългите отсъствия - ами представи си, че заминаваш някъде, на кого ще я оставиш?
Имам един приятел, и той сам саминък като мен, ами като тръгваме някъде дори само за 2 дни по вили и хижи, той често се отказваше, понеже нямаше на кого да остави котарака, сестра му с големи кандърми се навиваше да го навести, но не за повече от 1-2 дни. Котаракът му почина, беше голяма трагедия, но сега някакси приятелчето ми е усетило вкуса на свободата и на това, че зависи само от себе си, и не иска да си вземе друг, в никакъв случай, решил е, че това е било едно същество, свързано с него и с друго няма да се обвързва.
Аз имам късмет, че имам съседка, на която съм оставяла котараците и за по две седмици, тя си знае - къде храната, къде тоалетната и т.н. Аз й плащам за това, една дреболия, по-скоро за благодарност и почерпка. И така съм ходила и по командировки и по вили, и по пътешествия. Тя е много, много възрастна, но е пъргава и жизнена, и аз се моля за нейното здраве, че не мога да си представя какво ще правя без нея.
Може и сам да живееш, но ако имаш роднини или приятели, племенници, които биха ти наглеждали котката, когато отсъстваш - а в наше време кой се задържа в къщи 7/7, 30/30, 365/365, тогава смело си взимай, дневното отсъствие не е толкова страшно - освен ако не миткаш по цели нощи и се прибираш да спиш по 4ч. в къщи

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите