Знам ли... Нищо кой знае колко особено нямаше при "нашето" раждане.

Котьо роди първото бебе, изяде плацентата, облиза мъничето ама цялото и с побутване го насочи към гърдите си. Едва след като котенцето се нахрани и заспа майката започна да ражда второто. И с третото така стана.

Малко преди раждането котьо загуби апетит. В момента не мога да се сетя дали се разяде след това, но пък добре помня как се нахвърли на водичката -- значи прясна вода в купичката е задължителна. През цялото време мъркаше като тракторче. Цялото семейство се беше събрало около леглото ми и се шашкаше

Котката ми се оказа разкошна майка -- непрекъснато беше с котарачетата, хранеше ги, мъркаше им, чистеше ги, въобще не ги оставяше и за минута сами. Лошото беше, че много обича всички у дома и по принцип върви по петите ни непрекъснато. До преди раждането (а и сега, де) това беше ОК, но това котката ни се ошашка -- разкъсваше се между майчинските чувства и навиците да ни придружава. Ако неблагоразумно я оставехме сама с котенцата тя ставаше много неспокойна (кой знае какво правим без нея, на какво прилича това, ама-ха), мяукаше приканващо да се върнем при нея и накрая скачаше да ни търси. Грабваше първото коте за врата и се устремяваше към нас. Да, ама другите котета почваха да хленчат на секундата. Тя оставяше първото коте на земята и се втурваше към ридаещите мъничета. Което автоматически водеше до "разплакване" на зарязаното коте. Майката правеше опит да се върне при него, после отново тръгваше към двечките и пак към самичкото... Бе зацикляше направо. И това продължаваше докато някой човек не се намесеше, голяма истерия. За щастие (или нещастие) по онова време бях в сесия и като цяло си стоях у дома, уж да уча, а всъщност да прибирам разхвърляни котенца.

На 52 дена бяха когато ги раздадох на приятели. И за първи път се наспах като хората.

--
Shine on~