Историята на Димитър ме разплака. От една страна - невероятно е
колко са жестоки хората и какво може да причини тяхната жестокост
на едно беззащитно същество. От друга страна - невероятна е жаждата
и борбата за живот на котките.
За човешката жестокост нямам обяснение. Имам си любимци - кучета
"помияри", които са страшно привързани към цялото ни семейство - не
можеш да си представиш как ни се радват и как ние им се радваме.
По два пъти годишно кучката ражда 4-5 кученца, но от поколенията й
през последните няколко години оцеля САМО ЕДНО! Останалите още на
по 1-2 месеца стават жертви или на "грижовниците" от "Зоомилосърдие"
(по-голям цинизъм не съм виждала от това една фирма за убиване на
животни да се кичи с такова име), или на профучаващите автомобили -
дори от миналото поколение прегазиха 3 кученца наведнъж.
Но, както и да е, колкото и да обичаме животните, едва ли можем да променим
манталитета на масовия българин - а именно, че животно, което не става за ядене (което не можеш да издоиш, да подстрижеш и след това да заколиш),
не е животно, заслужаващо място под слънцето.
Сега ще ти разкажа една история, подобна на тази с твоя Димитър.
Преди около 2 години сиамската ми котка роди 3 чудесни котенца (благодарение на моя прекрасен сиамец - вече на 11 г., но по-активен от всякога). Станаха на около 2 месеца, щъкаха навсякъде - енергични и
страшно любопитни. Една вечер брат ми чул коте да мяука жално в коридора. Там бяхме натрупали каси с буркани туршии и компоти, защото ни предстоеше местене в нов апартамент. Намерил котето притиснато от тежките буркани и го сложил при останалите. На другия ден видяхме, че
котенцето умира - абсолютно неадекватно и неориентирано. Другият ми
брат, който сега е ветеринарен лекар, а тогава беше още студент, установи, че котето е ослепяло, не може изобщо да се движи и да се храни. Шансовете
му за живот бяха 1/9. Не можеш да си представиш такава жална картина - виждахме как си отива, а не можехме да му помогнем и само плачехме. Брат ми установи, че има нараняване на гръбначния стълб и го постави на тъмно и спокойно място - в едно от шкафчетата на секциите. Как плачеше това бебе, как искаше да излезе оттам! Сърцето ми се късаше. Като отварях шкафа да го видя как е, то веднага падаше оттам - явно тази обстановка го тормозеше ужасно, но при наранявания на нервната система това беше най-правилното решение. Няколко дни по-късно котето даде съвсем малки признаци на оправяне - пусках го за малко на килима, а то беше загубило напълно чувството си за ориентация и непрекъснато се въртеше диво в кръг и падаше. Скъса ми сърцето. Понеже на виждах никакво реално спасение, стигнах до там, че отидох в кварталната църква да запаля свещичка за него - дано се оправи. Мъчението продължи около 2 седмици. То мяука отвътре - ние плачем отвън. Постепенно започна да се забелязва подобрение и котето започна да възвръща зрението и чувството си за ориентация. Междувременно го кръстих Здравко, за да е жив и здрав.
Когато влезе в нормална кондиция, го дадохме на един добър човек, който се грижи добре за него и от време на време минава да ни каже как се чувства Здравко и да ни донесе негови снимки. Той вече е голям котарак и живее на село - от време на време (през любовния период) се губи, но в крайна сметка се прибира вкъщи. Наскоро Здравко си харесал едно малко коте и си го приютил вкъщи, страшно го обичал и били неразделни.
Та така - много се радвам, че това котенце, за което нямаше почти никаква надежда, в крайна сметка се оправи, и се чувства добре.