Ако ми е съдено един ден да имам дъщеря, ще и внуша, че любовта не е самоцел, че не бива да проектира мечтите си, и мечтаните качества, върху човек, който не го притежава. Или както му казват "да си отваря очите".

Спомням си, че съм се опитвала да потърся някога съвет от майка си, когато смятах, че нямам достатъчно опит, а нещо не е наред с личните ми отношения, но срещнах ужасно презрение и надменност "Как можеш да ме питаш такива неща?" Вероятно съм я запитала много глупаво, а ми се искаше тя да ми помогне за изборите в личен план, просто да ми даде съвет.

Сега е много променена, тъжна, но и адски отдадена да ми помогне с отглеждането на сина ми. Забраних и да чувам "като баща си" по негов адрес. А напоследък и ми казва "каквото и да направиш, знам, че успяваш да се справиш и съм с теб". Ако имам момиче, никога няма да оставя въпрос на дъщеря ми неотговорен, както се опитвам да отговарям и на момчето си. Подкрепям си детенце отначало, а не когато се изправи пред някакъв катастрофален избор. Наскоро малкият ме обяви за "супермама", и това ме зарадва. Не съм супер, но обичам като си бърборим да си обменяме разни съвети.

Важното е да не се хабят години в безсмислени каузи - права си!

Quod licet Iovi, non licet bovi

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите