Какво да кажа друго, освен че никой не заслужава да му се случва това, но факт е, че се случва и каквито и обвинения да си отправяме, това няма да помогне. Не знам какво казват психолозите, мога да ти кажа какво съм изпитвала аз, за да не се чувстваш виновна поне.
Първо не вярваш, че ти се случва. После изпадаш в истерия или просто гледаш тъпо, без никаква мисъл. После си мислиш, че се стягаш, но това е за кратко, докато безвъзвратно осъзнаеш, че повече никога няма да го видиш този човек, никога няма да се радвате заедно на детето си, няма да може дори да те ядоса... След това се разпадаш и известно време живееш като робот. Правиш нещата, които правиш всеки ден, обаче не знаеш за какво ги правиш и т.н. После, тъй като не си стара, природата започва да проговаря и започваш като всяко друго човешко същество да имаш нужда от близост. Тук една част от приятелите ти, които до момента са искали най-всеотдайно да ти помогнат, се отдръпват и се налага да си намериш нови приятели. През всичкото това време продължаваш да си ревеш и да не спиш по цели нощи. Предполагам, че всеки нормален човек минава през тези етапи.
Въпросът е как да оцелееш след всичко това. Ами, колкото и банално да е, първо си погледни детето и помисли какво ще му причиниш, ако не дай Боже се предадеш и решиш, че животът ти е свършил и той вземе наистина да свърши. Та, заради него трябва не само да оцелееш, а да го направиш във възможно най-добро здраве. Оттук нататък, за да си здрава, трябва да си щастлива. За да си щастлива, трябва да направиш всичко възможно да изхвърлиш всички мисли за старост и край на всичко хубаво. Твоят човек по някакъв начин е стигнал до този край на живота си, ти избираш как да стигнеш до твоя край.
Мога още много неща да напиша, ама се чудя кое по-напред. Колко голямо е детето ви?

Най обичам да чета, ама не мога.