А правиш ли разлика между това, да си родител с едва няколкостотин лева заплата на ръба на социалната бедност, болен, безработен или издържащ непълнолетни деца и да обясниш на детето си, че се налага да работи, ако иска да следва и това, да поемеш ангажимент да го издържаш според възможностите си още в началото на следването, а в един момент да заявиш "гаджето ми предлага да напусна работа и да ме издържа, отсега нататък се оправяй само, връзката ми е по-важна от обещанието към тебе и твоето удобство, пълнолетно си, не съм ти длъжна."
Аз съм от по-голямата част от бившите редовни студенти, които работеха, за да се издържат, защото доходите на майка ми доникъде не стигаха, та не ми обяснявай колко е възпитателна самоятелността за младите. Един млад човек с амбициите да учи си организира по един начин нещата, когато знае, че може да разчита на издръжка в рамките на определена сума, и по съвсем друг - когато тази издръжка е липсваща или под много голям въпрос. Не е без значение и от кого идва. Ако аз обещая на детето си, да речем, 200 лева месечно сигурни пари за периода на цялото следване, да го поставя в неизвестност относно сигурността на тази издръжка след втора-трета година, защото имам други лични планове за себе си, вече е непочтено спрямо него. Не, че няма да се справи, не че някой ще ми дири съдебна отговорност, но ако наруша дума не по обективни причини, а защото поставям своя интерес по-горе от неговия, то се злепоставям като човек, на когото не може да има доверие.
Е, за мен е приоритетно детето ми да ми има доверие. За друг може да е друго.
Не да виси на всяка цена на ръцете ми, а да знае доколко може да разчита на мен при нужда - мисля, разликата е очевадна.
|