Изобщо не се замислям, аз утре не знам как и какво ще бъде, та след 10 години... Я съм жива, я не.
Ако съм жива, вероятно ще съм се кротнала във вид на баба с, дай Боже, внуци. Нямам идея какво може да ме прихване, не изключвам нищо по принцип. Може пък най-после да развия здравословния егоизъм и да съм започнала да мисля за себе си. Което би било отвратително за околните.

За сина си - аз вече не чертая нищо, моите мечти за него, той почти ги сбъдна, сега е ред да осъществява своите така, както ги усеща сам.

Дали мечтая? Да, но за съвсем непосредственото бъдеще, почти за настоящето, не за след 10 години. Правя и някакви планове, но не зная дали ще мога да ги осъществя.

Всъщност в момента съм в някакво безвремие, още не мога да се възползвам от почти свободата си - почти, защото имам спиращи ме ангажименти към майка ми и вече твърдо изградени навици тип "трябва" и "длъжна съм" и вървя някак по инерция, което ме дразни.

А вече съм навлязла в нов етап от живота си, но стереотипите ме дърпат назад и трудно се отърсвам от тях. Явно адаптивността ми е поспаднала. Предполагам е въпрос на време да пренаредя приоритетите и да видя какво ще се правя нататък. Докато все още съм почти с всичкия си и в трудоспособно движение

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите