Хипотетично дори не ми стои добре, защото не съм искала дете, за да го оставям. Освен това, предвид конкретната ми ситуация, съм убедена, че и детето ще е по-спокойно с мен, защото вече така свикнахме - аз и тя. Баща й ни напусна заради друга жена и нейното дете, да са живи и здрави, но знам как детето ми се връща от гости там. Да, тя обича баща си, той нея също, но какво да направя. В крайна сметка ТЕ СА ДВАМА И СИ ПОМАГАТ, а когато потърся помощ ми се отказва. Нали и аз трябва да продължа напред, с детето, разбира се. Много ясно, че ако детето ми е приоритет, къде ще ида, ще стоя тук и ще я гледам като грешен дявол, ще се мъчим двете, както през последните три години и ще избутаме един живот - колко му е!
Но затова ли всъщност става въпрос? Ако мога да предложа на детето, и на себе си, разбира се, просто нормален семеен живот, спокойствие и по-добър стандарт и възможности, защо трябва да воювам за това.
Баща й направи избор, приела съм го, колкото и да ми беше трудно и дори достатъчно се съобразявам и съм толерантна. Аз наистина не искам нищо от него и не му създавам проблеми. Толкова ли е сложно той просто да застане зад решението си като мъж и да си гледа новото семейство, но да ми позволи и на мен да бъда по-щастлива. Съответно на детето. За всички е ясно, че едно дете има нужда от семейство. Никой няма да замени бащата, но ако така или иначе той е само фигура за свиждане - за мен просто го няма, за детето също. Как може да разчитаме на него като живее на триста километра от нас.
Зимата се наложи два месеца да стоя с детето вкъщи, защото пострада адски много илечението беше дълго. Е сетете се какво стана - таткото остана един ден, даде малко дребни за медикаменти, качиха се на колата и си заминаха, а аз трябваше да се чудя на другия ден как да мъкна детето с мен по всички институции за болничен, лечения, документи и пр. Болестта беше такава, че детето не можеше да ходи - семейната кола той я взе, аз трябваше с таксита да се спасявам. Може ли да се сетите кой ги плащаше? Хайде де. И това всеки ден. Два месеца. Спрях работа, естествено. Той я взе последната седмица, когато вече всичко беше минало, а и беше отпускар.
Не нападам мъжете, моля ви, знам че има супер бащи, познавам лично такива. Ами на приказки и нашия беше супер, ама мен приказките не ме топлят. Нужна ми е подкрепа, помощ и не знам защо трябва да се притеснявам да я потърся първо от него. Потърсих - отказа. Не съм съгласна да оставя детето, защото избора да го напусне беше негов, аз такъв избор не съм правила. Не се изкарвам светица, но това са фактите.
Даже и за летния един месец той ми каза, че няма да може да е с детето през цялото време, защото отпуската му била две седмици сега, две седмици после. Или ще са заедно, когато е в отпуск, после не се ангажира да работи и да гледа дете, или ако все пак реша да не я взема до края на месеца, ще я остави при баба й. Идеята не беше ли да прекарва времето с баща си всъщност. То ако е да стои все при баба си, питам се - чие е детето.
Що трябва да е по сложния и просташки начин.
|