Мен не ме питат, за да отговоря. Само ме гледат изумено и с неприкрито любопитство, което ме влудява. Едно щото не ми е присъщо да чувствам дълг да осветлявам хора незначителни за мен и второ щото не понасям да бъда обект на каквито и да е коментари.
Лятото се втресох от неприкрито, но също толкова и новаторско любопитство на една съседка с която никога нищо не ни е свързвало, освен ежемесечните срещи при събиране на таксите за вход. Та по повод смяната на пощенските кутии, добросъвестно и съвсем между другото тя ми заби въпроса - "Какво да пише на пощенската ви кутия?..... Защото май съпругът ви не живее вече тук???" - и чака отговор...търпеливо и изучаващо наблюдавайки ме.
Дразни ме хорският интерес, влудява ме еснафската потребност на масите да си врат гагите в чуждите животи...Това е като да нахлуят у дома ти и да те оберат. Чувстваш се омърсен, не толкова да тъжиш за реалните загуби. Случвало ли ти се е?
Но когато бях нещастна преди година, никой от тези хора не дойде да ме попита как оцелявам, има ли кой да ми купи един хляб, щото няма как да изляза с почти бебе и болно три и нещо годишно друго дете.....
И сега ме е яд, че същите тези хора ехидничат зад гърба ми в догатките си.....и не само, ами се чувстват като едни откриватели горди, хванали първи клюката на деня....
И тук май няма нищо общо нито новият, нито стария човек.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите