Всички имаме различен праг на поносимост и то към различни неща.
Аз съм способна в името на нещо да си затворя очите, обаче абсолютно ми е невъзможно да игнорирам дразнителя - той си ме вбесява, но умишлено си трая.Това в случаите на осъзната невъзможност да променя нещата, но при ясното съзнание, че иначе ще е по-зле.Значи, аз съм такава - подчинявам външната изява на емоциите си в зависимост от интереса си, но не мога да ги потисна вътрешно, избивам ги в друга посока
Е, тя може.Може да не я боли вече, значи наистина не й пука.Що стои с тоя ръб?!Ми, де да знам!Има си причина.
Тук интересното е, че моите причини да правя компромиси в живота си винаги са били някак.....материални/не в грубия смисъл/
А нейните са психологически.
Затова е много трудно.
Ти виж ситуация, примерна - мъжът милионер.Жената - добре образована, ама не е бизнесдама със замах, затова пък, свикнала с определен стандарт.Около мъжа пърхат куп женички с амбиции.Е, той не е от желязо
И какво - жената си вдига дърмите, за да освободи терена на някоя друга и се заема да изхранва себе си и челядта, защото парите от бившия рано или късно значително намаляват, привилегиите изобщо изчезват.Проблеми с децата......абе....
В тази ситуация що да не си притъпи чувствата и да не й пука какво прави, а да си пази статута - и заради децата, и заради всички години, в които е била част от успеха на този мъж.
Само примерна ситуация - и тя е клише, а Ева споделя, че я е страх да излезе от клишето.
Ами, страшничко е, защото не можеш да предвидиш дали ще стане по-добре, или по-зле.
Затова, когато наистина й писне, няма да си задава въпроси, направо ще лети към адвокат.Сега не е готова и колкото и да си дава сметка, че така не е редно, трябва да го усети с цялото си тяло, като необходимост, като глътка въздух при задушаване.Тогава ще стане.
Мноооого дълго стана.Пия кафе и пуша цигара, та ме налегна логореята
Времето е единственият критик без амбиции
|