момите са ги женели на 16-17 години. Моята баба са я омъжили на 20 и тя се е брояла стара мома... ама понеже е била от заможно семейство, момчето също, че бил и нещо болнав, та са го чакали да се позакрепи.
Оженили са имотите, никой не е питал младите, може би само формално. Когато 4 години по-късно е овдовяла, пак никой не я е питал иска ли да се жени отново... баща й и е намерил един вдовец от друго село и са ги запознали малко преди свадбата.

Тази стратегия работи що-годе сполучливо само в патриархалното общество. Ако не наследяваш имотите на баща си, а сама си си ги спечелила, как ще приемеш неговия избор за правилен? Няма ли да си на мнение, че щом се оправяш по-добре от него с всичко друго, и с избора на мъж ще се справиш по-добре? Въпрос на самочувствие, което идва от самостоятелността и независимостта на човека, без значение дали е мъж или жена.
Баба ми до края на живота си остана едно голямо дете, за което някой трябваше да се грижи - мъж, дъщеря, зет, внуци... изпадаше в див ужас дори и едно решение да се наложи да вземе - примерно със седмици умуваше как да отиде до сестра си на 15 мин път пеша от къщи. Винаги мъжете в семейството й са взимали решенията вместо нея и тя безропотно ги е следвала... баща ми се опита да смени стратегията и да й остави свободата да решава какво да прави и тя самата яростно се противеше на това.

Дали е било по-лесно едно време ли? Ами препрочети отново класиката... българската примерно :) Имало е хора, които са мечтали за нашата свобода така, както и сега има хора, които мечтаят за едновремешната сигурност... зависи какъв тип човек си :)
Аз съм си от бунтарчетата и винаги съм поставяла под съмнение авторитета на по-възрастните, дори и на родителите ми, които обичам. Грешат както всички останали хора, нищо че ги смятам за много умни по принцип :)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите