от самото начало на отношенията ни Мама не ме харесваше, но нямаше за какво да се захване. Затова започна да натяква как аз ще си намеря друг и ще го зарежа. Нямаше причини за това, нито съм си го и помисляла, но тя не спря и сега не спира. Когато съм питала с какво й преча толкова, отговаряше ми, че тя си е такава и че която и да е на мое място, все ще й намери кусур и ще има за какво да мърмори. В последствие си намери и други поводи за мрънкане, че и за скандали между тях. Дойде и моментът, в който усетих, че тази непрестанни натяквания започват да му се отразяват. За съжаление, съвпадна с момента на заминаването. Знам, че го прави от грижа, знам, че му мисли доброто, но това са нейните разбирания за грижи и добро. И други мнения не се приемат. Аз му казах, че примири ли се с това майка му да му определя контактите, целите, любовите, разходите и прочие, никога няма да изживее собствения си живот. И ще дойде ден, когато ще се обърне и ще види около себе си пустота. Защото родителите са нещо свято безспорно, но те нито могат, нито трябва да живеят и живота на децата си. Или децата - живота си според коловозите, определени от тях. В резултат заживяхме заедно. Мама ревнува, знам. Разумно си обяснявам всичките й мотиви и страхове, освен ревността.

Но от него се чувствам предадена. Това не знам дали мога да преодолея, и дали изобщо се преодолява.