Не исках да вдигам Изповедалнята, а въпросът е риторичен... Просто ми е много мъчно за поредния страхотен човек и приятел, с когото ме срещна тази наша проклетия и, когото загубих...

Тя не пишеше тук. Беше един от най-позитивните хора, които познавам, с моята диагноза... Сбогом, Линда!

Мъчно ми е за нея, но, ако спра за миг, ще осъзная, че оплаквам себе си ... Осъзнавам моментния ужасяващ страх за това, което предстои.... за едни евентуални неща като болката, умората, страданието на онези, които ме обичат...

Уж разбираме смъртта, уж я приемаме, но винаги е толкова трудно да се преживее загубата ... Оплакваме себе си, за това, че ще ни липсват тези хора. И защото пренасяме преживяването на чуждата смърт върху себе си ... И ни е тежко, тежко ...

Сбогом, Линда.... само мога да се надявам да съхраня духа си до последния момент, както го правеше ти!