|
МОСТ НА НАДЕЖДАТА откъси от книгата
„Мрака в болничния коридор бил потискащ. Когато казали на жената от севера прогнозата, дори всяка газова лампа на света да светнела в този момент, нямало как да попречи на цялата земя и всичките є чудеса да изглеждат съвсем тъмни и безрадостни. Диагнозата била същата, каквато бе поставил индианеца – рак на гърдата в напреднал стадий. Гърдата трябвало да се отстрани веднага. Незабавно. Думите били много остри. Може би имали нещо общо с това, че доктора, който ги казал на болната, бил от мъжки пол. Мъжете доктори можели да се обърнат към всяка част от женското тяло използвайки думи като “веднага” и “незабавно”, като че ли думите за тях нямали остриета, които можели да разрежат сърцевината на душата. Думите “веднага” и “незабавно” слагали внезапен край на живота, който пациентката била живяла досега, така че независимо колко дълго є оставало да живее още, живота є никога нямало да бъде същия.
Англичанката се замислила над възможностите си. Нейна приятелка била починала по време на операция на гърдата. Не само че не бил най-добрият, неотложен избор, а дори нямало гаранция, че тази операция ще є спаси живота. В момент, който щял да има въздействие над хиляди хора, идващи в Торонто от далечният север и отвъд границата и дори над хора, идващи от места, на които още нямало оформени граници, англичанката решила да не се оперира. Дивият север не бил напълнил семейните им изтънени джобове със злато, а процедурата била скъпа. Обречена да живее всеки момент като последен, усещайки дори в момента болката в гърдата си, тя приплъзнала ръката си в ръката на тъжащия си съпруг и двамата тръгнали обратно към влаковата гара.
Пътят обратно бил като обиколка на всички природни красоти, които тя била виждала през живота си и които никога повече нямало да види. Риби, скачащи в сенките над реките, малко мече подгонено от майка си, за да се върне обратно на сигурно в прикритието на храсталака, изненадващата буря, напомняща за отминалото детство, изпълнено с много спечелени и изгубени битки.
Широколистните гори на юга се превърнали постепенно в иглолистните гори на севера, след това в голи земи, озеленени тук там със смърчове и лиственици. Това означавало, че наближавали дома и лагерния си огън.
Може би по време на пътуването си обратно или в момента,когато слязла от влака или може би в мига, когато първият пламък на огъня пламнал, англичанката решила да се довери на индианеца Оджибве. Независимо от всичко, Северните Сияния никога не били обещавали нещо, което не можели да изпълнят.
Освен това индианеца не бил споменал нищо за премахването на част от нейното тяло.
Индианеца не бил изненадан, че те са се върнали и искат помощта му. В очите му се четяла спокойна увереност, в която дори мъжа на англичанката бил готов да се вслуша сега. Индианците били свикнали да бъдат първоначално пренебрегвани, но след като помислели отново, белите хора се връщали при тях, търсейки съветите им.
Индианеца Оджибве, както повечето индианци имал мек глас, като листата на дърветата и бил в пълен контрол над заобикалящата го действителност.
Билките, които той є дал били диви, растящи в околността- листа и корени, събрани от далечни места в заобикалящия ги заледен север.
Той предписал дозите, колко време да се варят билките и кога да се взимат, демонстрирайки всичко на англичанката, за да може тя да повтори рецептата, която по този начин ставала нейна. Нейна, както всички листа, треви и течащи реки принадлежат на тези, които влизат в допир и взаимоотношение с тях.
Като че ли все още отеква този мек глас, който казал: “Пий”.
Тя го послушала.Той гледал очите, надигащи се изпод чашата, които изказвали надеждата на страдащата. Тя гледала в очите индианеца,приготвил отварата от билки. Белите хора често свързвали
индианските лечители с билки от природата и индианците нямали нищо против да бъдат запомнени по този начин.
- Пий го всеки ден, казал той, наричайки тази отвара свещена. Тя щяла да прочисти нейното тяло и да възвърне отново нарушения и баланс с Великия Дух.
След това, както в повечето истории за индианци – лечители, които се появяват и след като са помогнали, в подходящият момент внезапно изчезват, той изчезнал, отивайки там, откъдето идват индианските лечители – място, което досега никой не е открил. Никой не успява да изчезне така внезапно както един индиански лечител. Просто попитайте един от тях – ако разбира се, можете да намерите такъв.
Риин Кейс изслуша всяка дума на старата жена с присъщото внимание на човек с буден ум. Без да помръдне, тя наблюдаваше движенията на устните на старата жена, през които излизаше тази история за живота. Ако някой случаен минувач беше видял Риин Кейс в този момент, сигурно би си помислил, че тя е много уплашена или е изпаднала в моментен шок. Истината обаче беше, че в този момент нейната неподвижност беше признак на пълен вътрешен покой, нещо присъщо най-вече на хората, излизащи от големи семейства.
В семейство с единадесет деца и двама родители, едно дете трудно намира почивка, вътрешен покой и собствен мир. Природата обаче дава на такива деца начин да се справят с непрекъснатите думи, мисли и действия на тринадесет човека около тях. Този начин се изразява в една застинала неподвижност, в която на повърхността на ириса на окото се отразява цялата вселена. Това е момент, в които интелекта, заедно с физическите и емоционалните усещания спират да функционират за миг, докато се отваря ново пространство, позволявайки нещо важно да бъде възприето и запечатано в съзнанието.
Когато едно дете живее непрекъснато обградено в хаоса на голямо семейство с много братя, сестри и родители, този момент на мир се повтаря както насред суматоха, така и в други случаи – като например слушането на клокоченето на някое поточе. Това е момент, в който пряката комуникация между голямата учителка природата и човешкото същество е възможна.
През живота на Риин, в моменти на разбиране на нещо или в моменти на голяма травма, нейните очи винаги застиваха неподвижно, позволявайки на будния є интелект да приветства пишещата ръка на великия учител на човешката раса. Докато англичанката привършваше разказа си, неподвижните очи на Риин Кейс с уважение отразяваха древното лице на жената пред себе си.
Дали е пила билките всеки ден, се чудеше тя, гледайки стария белег върху гърдата на възрастната жена.
Бяха изминали двадесет години, откакто докторите в Торонто казали на жената, че единственият изход е да отрежат гърдата и, за да я отърват от чумата на този век. Двадесет години бяха прибавени към живота на земята на тази англичанка, благодарение на лечебните билки, набрани и смесени от една индианска ръка.
Риин си записа имената на билките, които индианеца беше дал на англичанката. Тези имена като че ли бяха инскрибирани в самите зеници на старата жена, която вярваше напълно, че тези билки я бяха излекували от рак.
Дали записките, които направила тогава Риин са променили курса на историята?
Риска беше голям, а също така и личен. Високоуважавана в района медицинска сестра твърдеше, че няколко диви билки, чиято рецепта знаеше само тя, могат да излекуват рак. Това беше огромен риск за нейната професионална репутация. Страниците на историята обаче се разлистват една по една.
Когато ароматът от билките се издигна над парата на врящата вода, започна една нова война. Тази война беше обявена на смъртта и трябваше да бъде спечелена, независимо от всичко.
Главнокомандващият във войната беше една млада медицинска сестра на 34 години от Брейсбридж, Онтарио.
Миреза вече беше прекарала дни и нощи в страдание и опити да организира своите оставащи шест месеца живот. Искаше да сложи в ред всичките си дела и да преустанови всички нови неща, които беше започнала. Задълженията на умиращите се раждатнай-вече инстинктивно. Интуицията им казва, че трябва да бъдат сигурни, че оставят след себе си любовта към другите,заради която ние всички сме дошли на тази земя. Това е последният шанс на живите да изпитат и дадат любов. Нейната любима медицинска сестра прекъсна тези моментни на размисъл, които правят смъртта свята, идвайки до леглото на болната.
Тя държеше една чаша и един малък черпак. Уханието, което се носеше беше напълно непознато за Миреза. Не беше неприятно, просто различно. Риин поднесе към устните и малкият черпак.Тя го изсърба. Вкусът не беше точно кисел, по скоро приличаше на дивият вкус, който има добре сготвеното месо от сърна. Очите на сестрата, които я гледаха, бяха неподвижни и не премигваха. Напомняха очи на сърна, която стои пред насочена към нея пушка. В тях се четеше застиналост на човек, изживяващ дълбока травма. Този поглед обаче не беше непознат за Миреза. Тази застиналост беше стряскаща, както новият живот на едно току-що родено бебе, но в същото време даваше на болната спокойствие и вътрешен мир. Като че ли някой друг я гледаше през очите на Риин. Тя не беше вече просто само медицинска сестра до леглото на пациент. Лицето є беше преобразено, обогатено от надеждата, която излъчваше. Като че ли бешеблагословено със сила, която досега не бе позната на човешко същество.
Още с първата глътка от странната отвара, шестте дадени месеца започнаха да се удължават, но Миреза все още не знаеше това. Дори през следващите два месеца, през които тя пиеше от отварата, не можеше да бъде сигурна. Много по-късно обаче, когато тези шест месеца бяха станали двадесет и една години, тя можеше да проследи без капка съмнение връзката между тази първа глътка от билковата отвара, сварена от нейната племенница Риин и новият живот.
Може би факта, че Миреза се беше излекувала беше чудо? Дали беше деяние на самият Бог, който бе отговорил на молитвите и? Или това беше друг вид чудо, сътворено от Бог, който бе посадил тези растения в тундрата на северен Онтарио, за да спре наказанието си и прости на хората, които го бяха отлъчили от своята индустриализирана градина?
Как щеше това да изглежда от медицинска гледна точка? Как трябваше да реагира един доктор, който беше видял и чул всичко свързано с рака, когато със собствените си очи видеше, че чудото, за което бяха мечтали хората от хиляди години е възможно?
Други доктори и пациенти дойдоха. Безнадеждни случаи, за които нямаше никакъв шанс, бяха изпращани при медицинската сестра в Брейсбридж, Онтарио. Все повече хора започваха да вярват в лекарството, виждайки или чувайки за резултатите.
През октомври 1926, Риин Кейс беше наградена от осем практикуващи доктори за безценният є принос.
Оглавяващ списъка на докторите беше д-р. Р.Н.Фишер [Кралски колеж за лекари, Център за медицински изследвания]. Следваха д-р. Л.А.Блай,[бакалавър по медицина] д-р. Е.Т.Хойдж, [бакалавър по медицина] д-р. Чарлз H. Хеър,[доктор по медицина,специалист хирург] д-р. С. Мур,[доктор по медицина и специалист хирург] д-р Х.Т. Уилиамс,[доктор по медицина]д-р. Дж.К.Роберт,[бакалавър по медицина д-р. Дж.А. Мъкинс [доктор по медицина]….
Всички те й вярваха.Тези доктори я бяха наблюдавали отстрани, без да се излагат на никакъв риск. Може би самите те не биха имали смелостта да направят това, което тя бе направила – да се бори съвсем сама без да има някаква защита, някаква сигурност.
Докторите настояваха този случай да не бъде забравен.Те бяха решили да предприемат конкретни действия за това. Осем от тях подписаха и изпратиха писмо до Департамента по Национално Здраве в Онтарио.
“Уважаеми госпожи и господа,
Долуподписаните вярваме, че лекарството за рак, давано на болните от Риин Кейс не вреди. То намалява болката, намалява растежа на раковите клетки и удължава живота на безнадеждно болни пациенти. Нашата информация е, че тя не е давала това лекарство на нито един пациент, в чийто случай не е опитано всичко, известно на медицината, но без ефект. Това лекарство показва невероятни резултати на подобрение дори в много късните стадии на болестта.
Ние сме заинтересовани да бъде дадена възможност на Риин Кейс да практикува в по-мащабен план. Доколкото ни е известно, тя е лекувала безплатно всичките си пациенти в продължение на последните две години.”
Подписаха ли се? -Да, и осемте доктора.
Това беше трогателна постъпка, истински жест от осемте най-уважавани доктори в провинцията Онтарио. Те не се съмняваха, че прага към един свят без рак вече беше прекрачен.
Магията и професионализма в работата на Риин Кейс в клиниката на улица Доминиън са изобразени в дневника на доктор Лио Рои, който работеше заедно с нея. Може да се предположи,
че той е взимал вдъхновение за дневника си, всекидневно наблюдавайки работата на Риин с болните. С дневника си той е оставил едно послание, което изпълва с надежда хората, които го четат. В това послание се съдържа събраната мъдрост на лечители от отминали векове и различни култури, които е трябвало да намерят смисъл в разнообразните форми на страданието,което за самият страдащ може би е напълно безсмислено. Това послание е описано в дневника му просто и ясно. Докато го четем, имаме чувството, че виждаме Риин Кейс, която влиза от една стая в друга, грижейки се за пациентите си.
Пациентите, които искаха да разберат процеса на лекуване бяха най-лесни за лечение.
“Отношението е първата и най-важна крачка към лекуването.”
Тези, които бяха гневни и ядосани на Бог за състоянието си,се подаваха най-трудно на лечение.
Болните, които идваха на улица Доминиън с телата си, изтормозени от болка, споделяха всеобщата депресия, която витаеше във въздуха за милиони хора в Съединените Щати и Канада.
Раково болните пациенти изразяват едно друго “аз” пред света, за да могат да скрият своите истински мисли и чувства.
От първият ден, в които започна да приема хора, Риин забеляза една тенденция, която с течение на времето започнаха да забелязват и други доктори и специалисти.
- Изглежда, че всички пациенти развиват нов, оптимистичен дух и виждане към живота и забравят за депресията, тежкия живот и страховете си. Както болката им намалява постепенно с времето, така и техните отрицателни мисли и емоции намаляват и те стават приказливи и одухотворени. Чакалнята им е най-приятното място в цялата клиника.
За горчивината на живота, към живота и от живота нямаше място на улица Доминиън. Там тя бързо се трансформираше в положителност.
- Пациентите се радват да говорят и споделят с докторите,които ги посещават. Те споделят колко нещастни са били, когато са дошли за първи път, но как след няколко сеанса, когато болката започнала да намалява, усетили облекчение и радост към живота. Сърцата им престават да боледуват.
Живота е рисуване без гума за триене.
|
МОСТ НА НАДЕЖДАТА откъси от книгата [re: kaloyana_-177704]
