Здравей, искрено ти съчувствам за болката която преживяваш! За съжаление страданията на кучетата, както и тези на хората, са много сходни в жестокостта си. За мен е нелепо да се определя клуба на раковоболните само за хора, животните страдат не по-малко от нас, страданията им дори са още по-страшни защото малцина са стопаните, които полагат човешки грижи за тях. Може би само в едно отношение хората сме ощетени - за нас няма евтаназия, друг е въпроса и тя доколко е хуманна. Аз се боря за живота на майка си, която е с много напреднал рак , но съм минала и по твоя мъчителен път - когато вече не можеш да направиш нищо за четириногия си приятел. Безпомощността и отчаянието са толкова силни и ако можеш да намериш утеха в нещо, тя е само в спомените - колко много ти е дало животинчето, в каква невероятна хармония сте живели, колко радост ти е носило общуването с него. Имам една приятелка професионален преподавател по астрология, която ми каза, че домашните животни много често поемат върху себе си болестите, предназначени за стопаните им. Няма да се впускам в излишни обяснения, от опит само мога да кажа, че в това твърдение има много истина. И все пак искам да ти кажа, знаейки какво преживяваш, че има и по-тежки изпитания в живота. След време сигурно ще си вземеш едно малко сладко кученце, ще му дадеш цялата си любов, неминуемо ще мислиш и за Лара, дори може на моменти да ти се струва, че сякаш я предаваш обичайки малката муцунка... но с времето спомените ти за нея ще стават малко по-неболезнени... Тя ще си остане в сърцето ти разбира се, но ще преживееш същите хубави години с новия си любимец. А когато губиш близък човек, родител, съпруг, не дай си Боже дете, никога вече няма да е същото. Няма да има кой да те посрещне в къщи, да те нахрани с майчините гозби, да те пожали, че си уморен, да ти каже нещо простичко мъдро. Най-съкровените думи - мамо, тате - ще използваш само в минало време, защото няма да има към кого да се обърнеш с тях. Тези хора никой повече в живота ти няма да замести.
И все пак мъката ти по близко същество не е душевен отпадък. Жалко е, че страданията, които ни срещнаха в този клуб, не ни направиха по-толерантни и състрадателни. Опитай се да бъдеш малко по приземена, трябва да устоиш на тази превратност. Всичко в живота ни има начало и край. Не можем да разберем Божията промисъл, правим всичко, което е по силите ни, но друг решава. Както често ми казва един приятел - примири се, с примирението ще дойде и помирението - с теб самата, със света в който живеем.
И още нещо ще кажа: успешното си лечение ние хората в много голяма степен дължим на животните! Тези лабораторни животни, които са „третирани” по най-жесток и ужасен начин, за да могат човеците да лекуват болестите си, потентността си, пърхота и пъпките си. А после са изхвърляни като биологичен отпадък.
Би ли казала по какъв начин си се снабдила с Artemisinin, установила ли си положително влияние от прилагането му, къде е локализиран процеса при Лара?