ние я излагахме защото така ни посъветваха,а ние незнаехме какво да правим..уж така било добре.....а болната казва хем -"кажете ми истината", а пък като й дотежи казва"повече няма да ям,да умирам по-бързо,гади ми се от тая храна,не я ща ....да разбера истината че имам рак и да спирам да ям и без това ям зорлен.." и ние я лъжем защото ни е страх дали е правилно да й кажем и да спре да яде...и някога когато й е малко по-леко(много рядко и напоследък от болките още по няма такива дни) се смее за някои неща.за кратки моменти се откъсва,естествено за секунди...ама ако й кажем истината сякаш ми се струва че хич няма да има такива моменти...незнаем как да постъпим....