Здравейте! Пиша ви с огромна болка и мъка.На 31.01. късно вечерта, малко преди полунощ спря да тупти сърцето на нашия баща.На един истински човек, един от малкото.Баща ми е най-добрия човек, който познавам.И не защото е моят татко, а защото той в действителност беше такъв.Добър с всички-с добрите и с лошите.Болеше ме от това, че се чувствах безпомощна и безполезна, боли ме от това, че не успяхме да си кажем нищо.Няколко часа беше неадекватен, тъкмо го обърнахме на другата страна, изкашля се, отвори очите си, сменихме системата, тече 2мин и спря.Чу се как душата напусна тялото му, издъхна в ръцете на брат ми.Бяхме цялото семейство заедно и чух как той казва тате, тате, тате и тогава разбрах.Започнах да го дърпам за крака и да му казвам ти си силен иможеш, дай знак, отвори очи, изкуствено дишане, имаше още пулс, който само аз усетих, масаж на сърцето, обадих се в бърза помощ.Много са арогантни, казаха ми ако е спрял да диша, защо само да изпращаме лекар, глупаци.Не исках да повярвам, че това се случва, казвах на брат ми давай, давай, дишай, масаж и обикалях нервна и з голямата стая.Когато те дойдоха и направиха кардиограма, сърчицето му беше спряло да бие, имаше само една права линия.И тогава ме заболя още повече.Поплаках си, защото спря да тупти едно огромно сърце.Не можех да го приема, влизах в другата стая и си казвах нека го видя, за да не падне от леглото, отварях вратата и тогава осъзнах, че това не може да се случи...Организирахме всичко и на другия ден тръгнахме за родния ни град.Беше ми мъчно и още ми е, че не почина в собствената му къща, построена от него.ТОй искаше да си отиде, брат ми искаше, но аз не дадох.Беше ме страх, че там няма да окажат нужната помощ и че може да се случи по пътя.Минахме през планината, той толкова обичаше природата.На 02.02 беше погребението.Дойдоха много хора и много не бяха разбрали.Ние се прибрахме на 01.01 малко преди 17.00 часа.Всички плачеха за добрия човек.В ритуалната зала бяха написали толкова истински неща, сякаш аз ги бях писала и ги четяха на фона на траурна музика.Аз не спирах да плача.Много ме болеше, болеше ме от това, че повече няма да мога да го виждам, да виждам топлия му поглед, усмивката му, да чувам гласа му и смеха му.Знаех, че трябва да съм силна, бях му обещала.Преди месеци той видя сълзи в очите ми и ми каза"Нели, трябва да си силна, искам да си силна, да се държиш и да стискаш със зъби".Брат ми каза знаеш, че той не обича да се плаче и не искам да п лачем много, но...Всички ни казваха колко много сме направили, колко сме се борили, леля ми , неговата сестра каза, че не познава момиче на моите години да е направила толкова много.Но аз си мислех, че нещо някъде сме пропуснали, тайно мислено се обвинявах за някои неща...Баща ми беше много красив и много много слаб.Купихме много цветя, аз така исках, защото той обичаше хубавите неща и изпипваше всичко.Умееше всичко, всичко в нашата къща е направено от него-врати, прозорци, дограми, всичко.можеше да готви вкусно, дори ми шиеше някои дрехи.Никога не ми се скара, никога не се намеси в моите дела, за което му свалям шапка.Толкова мъдър, широкоскроен, добър, толерантен.Обожаваше децата и единствен от улицата не им се караше.Имаше и един недостатък-не показваше чувствата си.Но последните месеци се пребори с него и толкова много ме гушкаше и прегръщаше, милваше косите ми.Исках да си кажем нещо, той имаше да ми казва нещо и казваше по -натам ще ти го кажа итака не разбрах точно какво.Бореше се до последно.И го правеше заради нас.Няколко пъти питаше брат ми пускаш ли ме да отида на другия свят, но той казваше не и той продължи да се бори.Може да звучи объркано писмото ми.Искам да кажа много неща и мога да пиша сякаш до безкрай.Толкова много неща чувствам.Останахме в нашата къща при нашата майчица, която само казва когато отидем при тате защо ни остави, защо ни остави.Аз спах на неговото легло и се чувствах добре, спях спокойно.Тя остава сама там и ми е много много мъчно.Сега е тук за няколко дни.Аз вече втора нощ не спя добре и съм неспокойна.Не искам да съм такава.Там, в нашата къща си поспивах дори по много, по 12 часа.Няколко дни след случилото се срещнахме приятел на баща ми, който като ни видя и се разплака.ГОлям мъж, като исполин и сълзите му текат ка то из ведро, за първи път виждах подобно нещо.Онзи ден пак един негов приятел на улицата се разплака като малко дете.Личната лекарка на мама каза повече от това не може да се направи, вие направихте много.Брат ми на 31.01 през деня ходил до белодробната и попаднал на страхотен лекар, казах това правете-правим го, това правете-правим го, това правете-правим го.Казал, че правим всичко, което сме способни да направим и че другото не зависи от нас.Гордеем се с него, с добротата му, с добродетелите му.ТОй винаги ще е с нас, винаги ще го обичаме и ще бъде в сърцата ни.Той-нашия прекрасен баща.Казвах му последните дни ти си златен татко и той казваше да.да .да
Искам да кажа на всички вас да се борите, с всичките си сили и с цялата си способност.Ваксините помагат.Аз вярвам в това.Него го погуби стомашно-чревния вирус, който изсмука силите му и с който не успяхме да се справим заради некадърните лекари.Неврологът изписа лекарство, но не можа и едно хапченце да глътне от него.Давайте добавки за подсилване на имунитета задължително, ровете, четете и се борете .Аз ще помагам с каквото мога.