За мен химиотерапията беше по-страшната част...
С всичките й "странични реакции"... депресията от ужаса, че започва да ти пада косата (а аз имах коса, която пада, и пада, и пада, и пада... сигурно един чувал коса събрах...това е наистина неописуем ужас - да не смееш да се докоснеш и да се погледнеш в огледалото, че не можеш да се покажеш навън от къщи!), повръщането, ужаса, че след 28 дни трябва отново да ти търсят вени, да ги пукат една по една и да не знаят къде да ти влеят един литър система.....
Мина...
Не съм го забравила и няма начин, но... МИНА!
Слава Богу, човек е устроен така, че забравя! Особено ако знае, че не може да си позволи да не оцелее, защото има за КОГО да живее!
Както ти писах в писмото си - след това премеждие живота изглежда по друг начин - няма време за губене, няма смисъл да мислиш, че ти остават 1 - 2 - 3 или 30 години... просто ти става ясно, че ТРЯБВА да направиш всичко, което дотогава не си си позволявал по някакви глупави причини да направиш, да се радваш и на най-малките "неща от живота", да си "позволиш" да не мислиш, че дните ти може и да са преброени...
Вярно! Малко е страшничко, но пък е пречистващо... поне за мен беше така!
Болката в ръката ще мине след поне 5-6 месеца - при мен беше така. След 1 година вече операцията ще бъде само един белег. Сега операциите се правят по друг начин - не както преди 10-15 години. Аз също имам далечна леля, която беше оперирана преди около 15 години и ръката й отичаше. След операцията ми се разрових из нета и разбрах, че методът, по който оперират сега (в моята диагноза е записано като "десекцио аксиле амодо Пейти") предпазва точно от това отичане, тъй като се отстраняват и лимфните възли (поне така мисля, че беше описанието).
Кураж! И на нея и на теб, както и на всички край нея!
Кажи й, че няма да й е лесно! По-добре е да знае предварително... надявам се, че така поне ще има някаква психическа нагласа.
|