Вики беше по същия начин лепната за мен. и то при положение, че отначало живеехме със свекърва ми, т. е. имаше контакти и с други хора. огромното ни желание (мое и нейно) да ходи на детска градина се провали още първия ден. след престой от 2 часа в детската градина я прибрах плачеща, с висока температура и повръщаща. хем тогава е била 4-годишна. всъщност май опитите за отделяне от мен (което естествено беше неизбежно) й докараха нервен стомах - получава спазми за повръщане при всяко по-силно напрежение.
ходила е на гости при другата баба (също в софия), пътувала е без мен, аз съм отсъствала за по няколко дни. много от разделите (пътувания, гости, разходки) ги е очаквала с желание, но едновременно с това е страдала, че се отделя от мен. страдаше си тихичко, дори когато отивах на работа и се разделяхме за 7-8 часа.

донякъде започна да го преодолява в предучилищна възраст. записахме я в полудневна предучилищна група, защото беше крайно време да свикне да живее в детска среда. (тя чудесно играеше с деца, но при условие, че аз съм наблизо.) всяка сутрин плачеше и не искаше да се разделяме. когато я взимах обаче виждах, че е доволна от игрите с децата. постепенно свикна и да закусва там, което си беше постижение.

в първи клас - голяма радост, много вълнения, откри учебната година с поздрав от името на първокласниците, удари пред строя първия училищен звънец.... на следващата сутрин - рев. плаче и не иска да влезе в училище без мен. няколко пъти е повръщала в класната стая. беше много болезнено и за нея, и за мен. отне й около 2 месеца да започне да ходи спокойно на училище.

миналата пролет - беше почти на 9 години, когато пожела за пролетната ваканция да отиде при много близка семейна приятелка в сандански. радост! с такова нетърпение очакваше да я заведем. очите й се напълниха със сълзи, когато се разделяхме, но тя все пак се усмихваше. прекара седмица там плачейки постоянно, почти без да се храни, отново спазми и повръщане... и добро настроение единствено в деня преди да я вземем. обяснението й: харесва й там, харесва хората, при които сме я оставили, има много забавления в града, НО просто й е мъчно за мен... не че като е в софия сме по цял ден заедно...

габа: беше на 5 месеца, когато се върнах на работа и наехме жена да я гледа. на 1 г. и 10 месеца я пратихме на ясла. свикна бързо. ходи на гости при бабите и за по няколко дни без да плаче. единствено е преживяла тежко две мои командировки за по 10 дни - единия път беше на година и пет месеца, а другия път - на две години и 5 месеца. и то тежкото се изразява в това, че вечер е питала до побъркване къде съм и по-трудно е заспивала. нищо общо с емоциите на кака й, която тайно е плакала в банята...

та така, не знам дали зависи от характера на детето или от подхода, или и от двете заедно... при габа предприехме тактика на ранно отделяне, за да не се получи изобщо залепване и резултатът е налице. не мога да знам обаче дали просто не си е такава - приспособима и независима.

да добавя, и за двете деца мама и татко са номер едно в предпочитанията, просто габа не го приема твърде болезнено, когато за малко ни няма.