Много се чудих дали да си разкажа и аз историята, защото предполагам, че доста бременни ще четат тази тема, но после стигнах до извода, че всъщност мога да им помогна с разказа си да избегнат това, което се случи с мен.
Влезнах на 28.10.03г. в Шейново за планирано секцио. Имах си уговорка с Д-р Тончев, той да ме изражда. Той реши да е секцио, защото бях тясна, а Ники беше едричък, а и защото беше с увита пъпна връв и той прецени, въпреки моето нежелание за секцио, че това е по-добър варянт, отколкото да раждам нормално.
На 29.10. бях планирана за първо секцио и естествено умирах от страх сутринта. Първото много ужасно нещо беше слагането на катетер. Ужасно болезнено беше. В последствие ми казаха, че имало номера, но те използвали един и същ номер. След това с катетера в една ръка и сака в друга се понесъх към операционната под непрестанното натякване да побързам от страна на една ужасно сърдита акушерка. А мен толкова ме болеше от този катетер, че едвам ходех, да не говориме и че сака доста ми тежеше накрая на бременността. Посрещна ме една много мила сестра в операционната, която ме успокои, че тази отвратителна болка от катетера скоро ще отшуми когато ми сложат упойката. Другото доста неприято нещо беше неистовото треперене. Дойде анестезиоложката, обясни ми какво ще последва и ми сложиха спинална упойка. При самото слагане не усетих никаква болка. Приготиха ме и анестезиоложката започна да ми обяснява, че няма да усещам болка, а просто тъпо усещане за дърпане. Това, което обаче в следващия момен ме озадачи беше, че усещах ръцете на Тончев на корема си. След това нещата се развиха прекалено бързо, за да мога да предопредя, че аз имам усещане в коремната област. Единственото, което ме попитаха беше дали си усещам крайниците. Когато Тончев поиска скалпел и започна да реже просто мислех, че умирам. Анестезиоложката слава богу беше до мен и ме видя как започнах да си мятам главата. Мислех си, че крещя, но в последствие осъзнах, че не издавам и звук дори, само си мятах главата. Анестезиоложката ме попита какво ми е и беше доста притеснена, а аз и отвърнах, че ме боли. Болката и усещането няма да описвам, защото и да искам няма да мога, а и няма смисъл. Последния ми спомен преди да припадна беше, как анестезиоложката се развика "Тончев спри, не я е хванала упойката!" и как той си вдигна ръцете веднага и бяха с кръв. В последствие са ми сложили пълна упойка.
След като се събудих болката беше много силна, но по-ужасното от нея беше това, че незнаех нищо за бебето си. Нямаше никой, когато се събудих и неможех да попитам никой как ми е бебето. Болката и треперенето бяха много силни, а желанието за повръщане неистово. По някое време анестезиоложката дойде и ми каза, че бебето ми е добре, че е 3.750кг. и 51см. и разбирасе, че е момче, което си го знаех и преди това. Болката обаче беше непоносима и когато Тончев дойде и ме видя бързо изпрати сестрата да ме обезболи, а тя от своя страна ми се накара, защо не съм я викнала като ме е боляло!!!!!!!!!!!!! Когато докараха другото момиче още не се беше задействало обезболяващото и тя много притеснено ме попита защо стена, нали при секциото неболяло. След около 30мин. и тя започна да стене и да се мята и отново нямаше никой, който да дойде и да я обезболи. Аз бях вече по-добре и се опитвах да привлека нечие внимание, за да и дадът обезболяващо, но безуспешно. Тя дори повърна и седа така около час и когато въпросната сестра дойде и се накара, че не я е викнала, за да и даде поднос. Докъто дойде следващата смяна беше доста тежко, защото не се върна повече да ни обезболи. А молбата ми да ми даде телефона от сака беше последван от страхотно сърдене от нейна страна. Към 18.00ч. докараха и третото момиче, което определено беше голяма късметлийка, защото не попадна на тази сестра, а на една много мила жена, която когато дойде ни каза следното: "милите момичета, знам, че сте се измъчили много днес, но не се притеснявайте повече, ще ви обезболявам и няма да ви боли повече". Тогава всъщност осъзнах, че можело и да не боли или поне не чак толкова. Цяла нощ беше покрай нас и беше наистина много мила. Цял ден и цяла нощ плаках, защото много исках да си видя детенцето и това, че си пропуснах раждането на бебето много ми тежеше. На следващата сутрин първа изявих желание дада ме раздвижат, защото нямах търпение да си видя бебето.Непрестано питах кога ще ни донесат бебетата и когато ни преведоха в стая бях много разочерована, че щяло да бъде наобяд. Тъкмо бях легнала разочерована, че ще си вида бебето след няколко часа и вратата се отвори и вкараха количките с бебетата. Просто нямам думи да ви опиша какво почувствах. Незнам откъде дойде тази сила, при положение, че едвам ходех, но неразбрах как се озовах до количките. Когато ми обясняваха, че неможеш да си сбъркаш бебето, аз си мислех, че е преувеличено, но вече не мисля така, защото аз дори не си го бях видяла, а веднага го познах. Милото ми бебче се дереше жестоко и аз го гушнах и започнах да му говоря и той се успокои. И от този момент вече бях забравила за цялата болка, страх и всичко неприятно и бях готова да мина още веднъж по този път само, за да изживея отново този момент.
Резюмето, което направих за себе си след раждането ми беше, че следващия път ще разуча има ли номера на катетерите и ако е така ще си нося моя номер, ще си взема обезболяващи и най-вече, ще искам да ме тестват преди да започнат да режат. А може и да искам да раждам нормално ако е възможно.
Пожелавам на всички бъдещи майчета да имат прекрасна бременност и да родят по възможно най-лекия начин без подобни негативни и болезнени преживявания.