Почти целия девети месец прекарах в Патологията на Майчин дом (на седмия етаж) – бях вдигнала високо кръвно. Много се надявах да ме пуснат след седмица (влязох в самото начало на 9-тия), уви! Ужасно ми беше дотегнало, но стисках зъби, още повече, че бях развила невероятна параноя, та ми идваха добре непрекъснатите наблюдения и прегледи…
Терминът ми беше за 28.02.2004, датата дойде и отмина, признаци за раждане – нъц. Обикалях като кон около болницата. На бебка си й беше добре вътре и не ще! Тъкмо докторът почна да мърмори за индукция и през нощта падна тапата. Знаех, че не е гаранция, но малко се поуспокоих.
На 3-ти март в ранни зори нещо ме присви коремът. Бях питала акушерките може ли да не разпозная контракциите, те ми се смеят и викат Ааа, ще ги познаеш…На 10 минути, като лека М болка ги чувствах. Мъжът ми беше при мене и аз му викам Че то това ли е, ми никакви проблеми няма тогава! Привикаха ме за запис на тоновете, пуснаха и джаджата, която записва контракциите и акушерката изумя: на 4, не на 10 минути както аз ги чувствах, силни, чудесни контракции. Викнаха лекар от родилна зала да ме прегледа, разкритие 2 см.
Разкарах мъжа ми да не създава суматоха, направиха ми тоалет, изкъпах се, взех разните неща от сака (вкл. и пакета памперси, как ми се сви сърцето тогава…) и тръгнахме с акушерката долу. Тя готина, похвали ме, че се държа (а мене просто не ме болеше много), пък аз се молех само да не ме върнат пак на 7-ия етаж (едно девойче така три пъти, ужасно ми се стори!).
Към 16 часа вече бях в предродилна зала. Бяхме общо 5 жени. Тичах до тоалетната през пет минути, разхождах се, а сърцето ми свито на запетайка. Болките малко се усилиха, но съвсем търпими. Запис, туширане, разкритието почти не мръднало. И вече към 18 разбрах колко боли! А пък аз съм свикнала на болка, не съм глезла, но ми дойде малко нанагорно. Бях предупредила, че не искам упойка, така че можех само да чакам следващата контракция и да се чудя къде да се скрия и няма ли начин да избягам от нея. Всъщност хубавото беше, че имаше смисъл от цялата тази болка – разкритието вървеше вече като по учебник, аз се разхождах докато имах сили, после се предадох, легнах и започнах да вия… беше суперстранно, щото предродилна зала е сравнително голямо помещение и се чувствах малко като на сцена, доста театрални ми се сториха стоновете ми по едно време, но нали аз си знам, че бяха съвсем риъл…Акушерката ми сложи някаква обезболяваща инжекция в дупето, от която леко ме унасяше между контракциите, друг ефект нямаше. По едно време нещо плисна между краката ми, тогава вече толкова се уплаших, никога през живота си не съм се страхувала така. Знам какво се случваше, знаех, че всичко върви чудесно, но ме обзе ТАКАВА ПАНИКА!
По едно време започнах да усещам напъните (точно като силен позив за ходене до WC по голяма нужда), трябва да ви кажа, че импулсът да им се поддадеш е много силен, но точно тогава може ужасно да се разкъсаш, така че дишайте, задържайте, правете всичко, но само не напъвайте преди пълно разкритие! Малко преди да влезем в родилна зала тоновете на бебето паднаха, настана голяма лудница, насъбраха се де що лекари и сестри имаше, тоновете се нормализираха и ме отведоха в залата към 23.15 часа. В съседния бокс раждаше още една жена. В този момент трябва точно да се изпълняват указанията на екипа.
За мене беше голямо облекчение да мога вече да напъвам, да правя нещо, а не само да понасям болката, още повече, че конктракциите вече не бяха толкова ужасни. Пък и оставаше толкова малко до срещата ни! Беше голяма лудница, не си спомням нищо конкретно, само че по едно време една от санитарките ме придържаше през раменете, за да напъвам по-добре. Друго, което си спомням е, че си казах, че ще изпуснем такава хубава дата за рожден ден, ако не се постарая повече… И така, след три натискания на корема от шефа на екипа и след напъните ми, в 23,35 усетих нещо мокро до десния ми крак и след малко най-сладкото ъгааа, ъгааа. Равносметката: живо и здраво момиченце, красиво, разбира се!, 3500, 51 см., мама с три външни шева и най-щастлива на света. 15 минути по-късно вече се обаждах и пращах съобщения. Раждане без уговорка. Още веднъж специални благодарности за д-р Илиев, д-р Начев, акушерката Снежана… Добро и професионално отношение на екипа, никакви инциденти. Единственото нещо, което бих променила следващия път (дай, Боже!): присъствието на мъжа ми. Щеше да ми е голяма упора!
Искам да ви кажа, че раждането на детето ми е най-удивителното нещо, което ми се е случвало и един от най-най-хубавите ми спомени
|