Ето моята история: малко ужасна, но - всичко е добре, когато свършва добре! За да не изплаша бъдещите майчета искам само да кажа, че такива неща се случват много, много рядко и аз просто явно имах да изкупвам грехове... С днешна дата искам да благодаря на доктора, който преживя всичко това заедно с мен- д-р Гунев от Майчин дом, за човечността и доброто отношение в този кошмарен месец и на д-р Михайлов, гинеколог от 3-та градска и хомеопат, който ме доизлекува, за да мога сега спокойно да седя на РС-то :))
И така:

Първо, изкарах много неприятна бременност, бях на лекарства от 3-я до 9-я месец, освен това имах жестока депресия, а иначе съм весел и жизнерадостен човек. Добутахме я някак си до края и така в един хубав слънчев неделен ден, както си спях следобеден сън ме проряза болка в кръста и докато стана от леглото ми изтекоха водите. Веднага звъннах на доктора, който ми каза да си лежа и да му се обадя, когато болките станат нетърпими.
След около 3 часа аз реших, че 20-минутните контракции са наистина нетърпими и така в 7.30 вечерта се срещнахме пред приемното на Майчин дом. Слава богу, че вече бях влизала (в 6-я месец получих кървене и тогава като се озовах в това подземие, с инвентар от 50-те години, изпитах голям шок :) Така че нито се страхувах, нито нищо - дори се радвах, че всичко свършва. Бях се подготвила психически, че ще боли и усмихната очаквах до 3-4 часа да имам бебе. Когато се качих на магарето и доктора с угрижен вид каза - 1 см разкритие обаче наистина ми се стъжни. Направиха ми клизма и след около половин час цунках мъжа си и майка ми и се отправих нагоре.
Доктора, който бях извикала от вкъщи, вече ме чакаше там и нещо обясняваше на акушерките. Настаниха ме в предродилна на 3-я етаж и доктора каза, че поне до 12 часа нищо няма да се случи и че той ще дойде тогава (той беше дежурен предишната нощ и се прибра вкъщи).
Бях абсолютно сама на целия етаж. Играеше се финала на европейското и само чувах как акушерките и дежурните си говорят. В началото ми пуснаха тоновете и след около час една акушерка дойде, махна апарата и каза да се разхождам и да следя на колко време са контракциите. И така се започна най-дългата нощ в живота ми. Контракциите бяха на 7-8 минути, редовни и силни. Тоновете на бебето бяха Ок. Разкритие обаче - никакво. В 11 и половина, когато дойде доктора, имах само 2 см. Той ме успокои и каза да легна и да се опитам да поспя. По това време това ми се струваше невъзможно и имах чувството, че няма да дочакам сутринта от болки - колко съм била наивна... Контракциите се усилваха, а през 2 часа една отегчена и сърдита акушерка идваше да ме види. Дори лингин не ми даде, въпреки че водите продължаваха да си текат, добре че си носех.
Пишех си смс-и с мъжа ми между контракциите, дори си говорих с него, с майка ми, а нощта се точеше безкрайно... Към 2 часа докараха едно момиче, пуснаха му тоновете, веднага я вкараха в операционна за секцио и след 45 минути видях как сестрата носи бебето. Честно да си призная, страшно й завидях - вече се мъчех десетина часа... Доктора се обади още веднъж и един стажант дойде да провери как е разкритието - 2 см и половина... Не ми се вярваше, но въпреки че контракциите станаха на 5 минути, успявах да спя между тях! Представях си, че съм на един от най-хубавите плажове, на които съм била - Какао бийч на Слънчев бряг, как морето е тихо и топло и аз се плацикам, и току се появявя някоя огрооомна вълна, окято ме захлупва - и след нея пак покой. Помогна малко и така изкарах до 5 и половина, когато се появи доктора. Междувременно бях забелязала, че при контракция тоновете на бебето падат до 90, но на прелитащите акушерки и стажанти това не им направи никакво впечатление. Докторката, окято беше дежурна вечерта - един вампир на име Карагьозова, дори не ме поглеждаше, въпреки че виках от болки по едно време - явно обидена, че очевидно имам уговорка, щом съм си извикала лекар от вкъщи.
Щом дойде доктора, ме включиха на система и зачакаха. Контракциите вече станаха наистина непоносими и напарвих разкритие от 5-6 см. В разговорите с доктора между контракциите поисках епидурална - бяхме говорили с него, че ще решим какво да се прави в хода на раждането, но той знаеше, че искам упойка. Той обаче ми каза, че на смяна била някаква много некадърна анестезиоложка и че "само щяла да навреди, вместо да помогне" и аз се примирих, за което съжалявам в момента. Започнаха напъните, понапъвах се малко още в предродилна права със системата в ръка. Междувременно се появи още един лекар, Гърчев, дежурния шеф на екип и ми каза "Какво викаш, мойто момиче - вика се като се прави, не като се ражда".
Към 6 и половина ме вкараха в родилна зала и се строиха моя доктор, още един, един стажант, акушерката и една сестра и зачаха да напъвам. Аз напъвах наистина, в това мога да се закълна, че го правех като хората... Обаче - първо тая акушерка само зяеше "Напъни, не напъваш като хората", защото бебето не искаше да излиза очевидно... На един от напъните втория доктор започна да ми скача върху корема - нещо, което нито си бях представяла, нито чела! Рефлекторно при втория или третия скок успях да го ударя с глава, както се бях хванала за каишите и напъвах и започнаха да се смеят. Появи се и тази Карагьозова, която застанала до главата ми, с най-наглия си тон ми каза "Ама вие защо нямате никакво желание да вземете участие в раждането на вашето дете". Цял живот ще я помня тая реплика, кучка мръсна (с извинение).
Напъвах ли напъвах, а болките бяха наистина кошмарни. По едно време като в транс чух "Тоновете падат", "Приготви вакуума", "Дай ми форцепс".... "Ама има достатъчно място", "Защо става така", "Тя не напъва"... "Ето я главата", "Виж колко е къса пъпната връв, затова е"... Усетих, че бебето се ражда, но не чух да плаче. след малко проплака – беше се родила задушена - и доктора ми каза "Честито, имате дъщеря".
Най-хубавото и важното е, че тя – да чукна на дърво – беше и е добре. От тегленето с форцепса главичката й беше издължена като на Нефертити, но вече се оправи.
След като изродиха и плацентата обаче почна най-големия ужас – 50 минутното шиене без упойка, което болеше много повече от раждането. Толкова виках, че доктора ме помоли да спра, защото ще дойдат шефовете да видят какво става, а аз му отговорих: “Вие какво сте виновен, като пациентката ви е лигла”.
Изкараха ме за два часа в една стая до родилното, после ми донесоха бебка и ни качиха на 7-я етаж. Доктора ми беше уредил самостоятелна стая, което беше нож с две остриета – когато следобяд започнаха т.нар. следродилни контракции, което се получавало чак на 2-ро и 3-то раждане, но аз имах късмета да ги получа на първото, нямаше кой да извика сестра, а аз не можех да стана сама от леглото. А тези контракции мога да ги опиша само като още едно раждане, с напъни и всичко както си му е редът. Когато позвъних на онази допотопна уредба до леглото, сестрата дойде нервна и ми се скара, че я викам по този начин, отказа да ми даде обезболяващо и си замина... И след като звъннах на мобилния на доктора и му казах какво става, пет минути по късно дойде усмихната с катетър и боскулизин  Но защо по този начин!
Вечерта успях да стана и отидох да видя как хранят малката принцеса. (На 7-я етаж в Майчин дом бебетата не са при майките, раждали с форцепси, вакуум, секцио).
После дните се завъртяха – когато започнах да взимам Рая на всеки три часа, имах чувството, че по цял ден се опитваме да се храним. След като не искаше да седи в корема ми и да се роди, бебка отказа и да се храни – нито на гърда, нито с биба, с което преживях още един ужас. Накрая си прояде с биберона, но не щеше да засуче. От тежкото раждане аз пък нямах кърма...
И така пет дни, в които обаче болките не секнаха. Изписаха ме с болки – влачех се като куче с прекършен гръбнак и дори едвам гушках детето, пък за сядане да не говорим. Още пет дни вкъщи, в които обаче болките продължаваха да си поддържат същия интензитет, а аз седях, плачех и гледах как майка ми се оправя с детето. Само благодарение на нейните молби реших да се обадя на доктора – аз си мислех, че така трябва да си боли и че ще мине, а какво било всъщност – епизотомията ми се била отворила и загноила.
Така се оказах още един път в Майчин дом – този път в изолационното отделение. Не мога да ви опиша какво преживях, когато доктора ми каза, че ще трябва да постъпя там и ме съветва детето да остане вкъщи, щом има кой да го гледа.
Приеха ме, разшиха каквото беше останало неразшило се само – отново без упойка – и започнаха да ме тъпчат с антибиотици и да чистят раната. Оказа се, че имам четири вида бактерии – в матката и в раната. А когато постъпвах в болницата, имах много изследвания, микробиологии, секрети от шийката на матката – правени просто профилактично – всичките нормални, без бактерии... Така и не получих свестен отговор откъде са се взели – това било едно от нещата, “за които медицината нямала обяснение”. 20 дни бях с температура, отворена рана и спукани от абокатите вени и насинено от инжекциите дупе. Преживях десетки истории на момичетата в това отделение, където лежат всякакви случаи, пропуших отново... Не исках да си ходя вкъщи и да виждам детето и по цял ден плачех. За една седмица посвикнах, съживих се, вече се чувствах и по-добре и започнах след следобедния тоалет да бягам от болницата и да си ходя вкъщи за по няколко часа. Когато докторката, и.д. шефка на отделението разбра, ме премести от хубавата самостоятелна стая, където пак ме беше уредил доктора, в най-задушната и пълна с две миризливи девойки стая, но и това преживях с помощта на Глейд и непрекъснато течение 
Близо месец след раждането ми направиха т.нар. ререфия – с пълна упойка зашиха отново раната. Отново – още едно “раждане” с всичките му болки, когато пусна упойката. Пак не можех да ходя, пак същото. Имах чувството, че просто няма да издържа на болките и ще се самоубия накрая и само мисълта за малкото ми слънчице ме крепеше. Болките не намаляваха с дните, а в деня преди да ми махнат конците на визитация милата докторка – свестна може би иначе, но стара мома и доста злобна в държанието си спрямо пациентите – обясняваше на някакви стажанти, че тук “можело да се открехне” и “да внимавам, защото се била чудела как да ме събира”. Само това ми трябваше, а и сестрата ми обясни, че “трети път не се шиело и се оставяло на Божията воля”. След тези реплики наистина бях убедена, че ще умра. Вечерта направих хипертонична криза с кръвно 170 на 110 и се наложи да ми бият две инжекции – първата диазепам, втората не ми казаха какво... Слава Богу, че същата нощ беше дежурен моя доктор и той успя да ме успокои, би ми втората инжекция, идва няколко пъти, защото исках да си ходя в 1 през нощта...
На другия ден ме изписаха “здрава”. От раната течеше гной, имаше оток, а по средата на епизотомията – едно топче, което и досега си го има... И пак – никакво сядане на дупето, но поне си бях вкъщи. Лежах и гледах детето, което почти не можах да си позная – беше минал цял месец без мен...
И досега нещо си тече, но – да чукна на дърво – вече съм по-добре. Започнах да пия хомеопатични лекарства, от които първите дни се превивах от болки – целта им е да изкара всичко,което е вътре. Сега вече почти не боли, а аз се моля всичко наистина да свърши добре. Както каза доктора, “страшното за вас вече мина”. Надявам се да е така и никой никога да не преживява подобни истории.
Постинга стана кошмарно дълъг, а спестих толкова много неща – като взимането на кръв без ръкавици, мръсотията, безумното отношение на част от лекарите и сестрите, за които спокойно мога да кажа, че просто не са хора, а изроди.
И досега си задавам много въпроси и не мога да им намеря отговор. Не знам дали има виновен за цялата история, какво и защо се случи, и – пак цитирам доктора – “Защо точно на вас”... Може би имала глава да пати, както казват старите хора.
Но – последно – всичко това си струваше и не съжалявам и за един миг от преживяното, когато погледна как Рая спи и се усмихва.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите