ади пак се отворихме на позитивни теми:)
и аз съм така - с моя сме повече от десет години заедно, ма как не ми опозна душата бе, как не разбра от какво имам нужда. всъщност, след като се родиха децата ситуацията коренно се промени - 100 човека са ми на главата, трябва да мисля за всички, да се грижа за всички. /ако питаш мъжа ще ти каже, че той се грижи за нас,де:)))/ трябва да съм опора за тях, но съм човек да му се не види, не робот.
осъзнавам чак сега какво е да носиш отговорност за децата си и да нямаш майка, която да бди над теб. как постепенно се превръщаш в основата на семейството и как трябва да мислиш за всички и всичко.
ами изпушвам и аз. преди известно време ей така ме друсна нервата, отидох в спалнята и ревах, ревах. моят дойде да ме утешава и се чуди и мае какво ми става но аз си исках мама да ме прегърне и осъзнах, че съм сама на този свят - като теб. децата живот и здраве ще пораснат, ще поемат пътя си и какво...?
само не ми се смейте, моля ви

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите