Отново ще ги събера, за да има малкия юнак всичко от този ден.
Ето и част от носталгичните спомени. Разгледах миналогодишните поздравления и видях, че Nea е искала да разказвам. Тогава нямах нерви да преписвам “дневничето” от престоя ми в болницата и не го направих. Пропускам дните престой преди и след това и оставям само 15-ти “Раждането на Пепо”:

15-ти
Сложиха ми таблетката в 8 и след около половин час започна да действа. На визитацията вече имах чуството, че контракцията е 1 безкрайна. Около 10:30 ме включиха на монитор. Аз вече нямах покой в никаква поза – дори не можех да вървя .... След около безкрайни 30 минути д-р Петрова ме прегледа, установи 4 см разкритие и спука околоплодния мехур. Зарадва се на бистрите води предвид това, което беше прочела в картона. Преместиха ме в прeдроилна зала, включиха ме на монитор и ми пуснаха система окситоцин. Примолих се за нещо болкоуспокояващо, при което ми казаха, че било малко късно да си искам .... Казаха, че ще ми сложат бусколизин. Сложиха го но въобще не почуствах промяна. Поисках си нещо по-силно, за да не ми се вика. Определено силата на болката ме изненада. И това дишай бавно и дълбоко също не помага. Да имаше почивка в болката да помогне, ама то като е безкрайно .... Идва момент, когато човек трябва и да издиша и тогава как боли ..... Сложиха ми нещо (по-късно разбрах, че е Lydol), предупредиха ме, че устата ми ще пресъхне. На кой му пука дали му е пресъхнала устата след като едвам си поема дъх. Отпуснах се и отнесох вихъра. Спомням си, видях часовника да показва 12:30. После на няколко пъти си спомням как някой ме викаше. Ако бях мъж щях да кажа, че беше едно прекрасно русо създание с къдрава коса, което ми говореше успокоително. Но моя милост явно не й обръщаше особено внимание. Спомням си, че по едно време трябваше да си повдигна главата, за да ми сложат от онези маркучета за кислород, които правят пациентите по филмите много страшни. И д-р Петрова си спомням, че се опитваше да ме събуди. Както и да е – по някое време дойде един доктор – невероятно но факт – успях да му прочета табелката без очила (д-р Георгиев). Прегледа ме, а аз си поисках още от онова прекрасно нещо, от което заспах, защото вече започваше да ме отпуска. Без да искам го ритнах и той ми каза усмихнато, че за малко да го пратя в телевизията. (БНТ се намира близо до Шейново – б.а.) Установи, че имам пълно разкритие и взеха да ме подпитват дали имам напъни. С чиста съвест си признавам, че така и не разбрах имам ли напъни или не. В един момент – това си го спомням ясно – си казах на мен – дай да раждам, че вече не се издържа. И така им казах “Да имам напъни” и ме преместиха на родилния стол. Под вещите указания на една от акушерките взех да се напъвам. Явно първия път нищо не направих, защото ми се скараха. Взех се в ръце. Казаха, че виждат главичката да излиза и да напъвам и че ще ме резнат малко. На третия напън бебчо излезна. Докато си го предават от ръка на ръка и малкия огласи залата. Беше един такъв розово лилав. Показаха ми дупето. “Честито. Момче. Всичко си има.” Със сетни сили им казах да ми го дадат да го гушна за малко. Обещаха като го пооправят да ми го дадат. Напънах се още веднъж и плацентата кльопна в една тава и една акушерка взе да я разглежда внимателно. Прекрасното русо създание извика 17 часа, 3500, 53 см и ми показа две медальончета и поиска да потвърдя, че са еднакви. Бебе №300. Това е последното, което помня. Следвашите спомени са почти 4 часа след това. Питах къде ми е бебето, защото отваряйки очи видях, че до мен на другото легло лежи една жена и тя гушкаше нейното бебче. Казаха ми, че моето е вече в детското отделение и на мен ми стана мъчно. Междувременно ме бяха зашили, свалили системите и извършили всичките процедури, които е трябвало. Въпросната жена каза, че са опитвали да ме събудят, но абсолютно безрезултатно и се отказали. По-добър лек от съня няма.
Една от акушерките ме попита къде ми е телефона, защото съпругът ми искал да ме чуе. Получих неговите поздрави и тотално се разсъних. Помолих акушерката да слезне до входа, защото Тошко имал нещо за мен. Един букет от прекрасни бели хризантеми (любимите ми цветя).
Преместиха ме във второ родилно. Там жените ме посрещнаха с думите “Изглеждаш много свежо”. Веднага награбих отново телефона и се обадих на Тошко. Посрещна ме едно мощно дружно “Честито”. Явно купона беше започнал. Аз вече се бях посъвзела и станах да се поразтъпча малко. Разбрах къде са бебоците. Примолих се на акушерките да ми дадат да видя малкото слънчице. Казаха ми, че не е редно, но щом не съм успяла в родилната зала щели да направят изключение. Беше един такъв розовичък и сладко сладко спеше.

А това са подробности втора ръка – от другите жени, с които родихме в един ден.
Докато съм била упоена, съм се карала на докторите, че ми казват Ани, а не Ана.
Непрекъснато се опитвали да ме държат будна, но им е било много трудно.
Тошко чакал отвън и към обяд звъннал в отделението да пита какво става. Обадих му се като се запътих към предродилна зала към 11:30. Той се притеснил, че няма новини. “И правете му сметката ако много я боли” – това казал по телефона на докторите. Наложило се една от акушерките периодично да слиза в двора и да го уведомява за развитието на нещата. По някое време следобяд Цанка дошла в двора на болницата и Тошко поплакал на нейното рамо от притеснение.

Ето това е. От сутринта няколко пъти го чета. А ангелчето спинка и събира сили за купона довечера.