Моята свекървещица не се е обадила в къщи откакто Диди се роди. Това прави вече 1г и 4мес. И защо? Защото не съм кръстила детето на починалия й преди 30г. съпруг, а на сина й! Да я бях кръстила на комшията, че поне да не се вкисвам когато се сетя!
Аз - като човек, който обича ако не мира, то поне мирното съжителстване - грабнах децата и й отидох на посещение (живеем в един и същи град!!!) когато беба беше на 4мес. От тогава - иска не иска - ходим поне 1 пъти месечно. Но все още Диди не е Диана, Диди или някакво друго име, а "бебче"
Когато сме й на гости тя винаги е в поза на четири крака да обира трохите, паднали докато децата ядат. Знаеш ли как ме дразни това?!? Кой е тоя човек дето очаква от две деца под 4г. да се хранят без нито една троха?!? Че те големите не успяват!!!
Плащаме й тока и телефона, защото тя е с неголяма пенсия, обаче винаги се оплаква колко скъпа била водата. А тока? Той евтин ли е? Евтин е за нея, щото не вижда сметките.
И въпреки всичко една дума не съм казала нито на нея, нито на синовете й.
Тези дни (и по други поводи) си мисля дали си заслужава усилието да направиш някого щастлив. Аз не мога да си представя да живея сама като кукувица, да не излизам никъде, никой да не ми идва в къщата и да се чувствам пълноценна. Може би се разминаваме с понятието щастие. Да си кукува сама тогава!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите