След раждането направо бях психясала от постоянния рев и носенето на ръце. И от това, че по цял ден бях сама. Когато баща ми дойде първия път чак се разплаках от невярване, че някой ми я взима от ръцете. Като я взе пък се чувствах "с празни ръце". Както и като излезем навън, ако някой друг бута количката, имам чувството, че ръцете ми пречат - размахвам ги някак странно и не мога да им намеря място
Няма да забравя първия път като излязахме с беба - каката падна на 10 метра от блока и си ожули коляното, а бебето се късаше да реве в количката (тя и сега не ще да стои в нея). И двете пищят, а аз се чудя кой по-напред да успокоявам. И НАЙ МЕ ВБЕСИХА съжалителните погледи на околните - все едно ми казваха "къде си тръгнала да имаш деца като не можеш да се оправяш с тях!"
Сънят и сега не ми достига. Сутрин ставам рано (преди 6) за да сортирам манждите за беба по време, поредност и количества (не че няма да я нахрани дежурния по отглеждането - точно там е проблема - тя яде докато й дават). После вдигам каката - с нея имаме задължително гушкане сутрин 10-15 мин и ако беба се събуди - отива ми графика на кино. Посрещам "дежурния", давам инструкциите и бягам към градината, а после към автобуса (изтърва ли го -следващ няма и геройски загивам). Връщам се и по обратния път - градината, в къщи, изслушвам рапорта от деня, после се тътрим към магазина, оставам ги с таткото на люлките, а аз заемам позиция над печката, идва ужаса с вечерята, след която почиствам около половин час, пера, простирам.....и си лягам около 23. Майка ми ме успокоява, че така ще е докато съм жива, ама още не съм се примирила!
Това за домашната помощница и аз съм си го мислела, ама чужд човек да ми бърника из къщата....де да знам!