Наистина е много сложно. Аз работех от три години, когато се роди първото детенце. Работя в чатсна фирма и за моя изненада работодателите не ми създадоха никакъв проблем (което не е нормално за България). Тъкмо когато започнах да мисля за връщане на работа и се уговорих с шефовете да се върна разбрахме, че ще имаме второ бебе. Направо бях съкрушена (голямата беше на 1 г. и 4 месеца). Та се роди и малкия. Гледах си ги съвсем сама (нямам баби, които да ми помагат) докато малкия стана на 1 годинка. Докато си гледах голямата си работех в къщи и ходех да понагам в на брат ми офиса, та не се чувствах подтисната от липса ха контакти и не страдах от недостиг на средства. Всъщност никога не съм страдала от липса на пари. Но като забременях с второто ми забраниха да шавам изобщо, та бях полудяла напълно. Като се роди бебето вече съвсем се отдадох на децата. И като навърши сина ми 1 годинка, дъщеря ми стана на 3 и заедно ги изпратих на градина и ясли. Много ми беше тежко. Върнах се на работа. Шефовете ми пазиха мястото 3 години. Оказаха се точни. Но аз много трудно свикнах с това, че дечицата ми започват да "живеят" без мен. Особено за бебето. Все едно всяка сутрин сърцето ми изтръгваха и го оставяха на онези гледачки в яслите. Но вече нещата се нормализираха и ние с децата свикнахме. Децата без особени сътресения слава богу!
И сега ми се появи друг проблем. Предлагаха ми нова работа. Предложението си беше много добро и стваше въпрос за 2 пъти по-голяма заплата. Тази работа, на която съм сега много си я харесвам, харесвам и хората с които работя, но все пак ставаше въпрос за 2 пъти повече пари. Аз мислих, мислих и отказах. Заради децата. Тук никога не ми правят проблем, ако ми се наложи да излезна по-рано или да отсъствам. А там няма да е така. Тук няма възможност за кариера кой знае каква, а там имаше. И реших, че засега главния ми приоритет са децата. Все още са малки и имат голяма нужда от мен. И на този етап ми стига това, че имам хубава работа, която харесвам и ми доставя удоволствие и ми оставя достатъчно време за децата. Може би след две години.... И се притеснявам дали пък не съм недостатъно амбициозна... И се плаша. Никога не съм била мързелива или посредствена в работата си, а липсата на амбиция ме води натам. Ох, много се измъчвам. Така имах нужда някой да ми каже, че постъпвам правилно. А дори и мъжът ми смяташе, че трябва да приема предложението. Но се съгласи с уговорката, че при друга подобна възможност няма да мина метър.
Наистина е ужасно да трябва да правиш подобен избор - кариера или деца.

Ние не знаем какво е самотата
И докъде се простира тя.....