Денят е към своя край. Последните слънчеви лъчи отдавна се скриха зад панелните стени на намиращите се наблизо западни блокове. Съсредоточено съзерцавам един паяк на тавана. Предстои ми поредната дълга нощ, отново няма да мога да заспя. На какво ли се дължи безсънието ми? Дали на нещо друго освен на простия факт, че се страхувам от сънищата си. Но така или иначе, нали човек има само един живот, нима спането не е чисто и просто загуба на време. Странни мисли, все по-слаба светлина. Спомен, последван от друг и след това нищо…

Днес е един от онези странни дни. Дни, в които по цял ден мислиш. Дни, в които се чувстваш глупаво. Дни, в които разсъждаваш какъв е смисълът на този пошъл фарс, който повечето от нас наричат живот. Не е ли просто един безкраен панаир на суетата? Може би доста хора биха казали, че е лош ден…

Разбъркани мисли, пълна чаша уиски, празно шише… Някой някога бе казал, че истината за смисъла на живота не се намира на дъното на шише алкохол, но това не значи, че не трябва да се опиташ да я намериш там. Но за какво съществуваме все пак, какво ще остане след нас? Дали само за любовта- нали това е най-чистото чувство, нали уж за нея живеем, или поне така съм чувал да казват.

Мисля си как бих описал живота си досега. Можи би една истинска мъжка история или пък не точно. Както казват в повечето романтични комедии и любовни романи, всичко започва и свършва с едно момиче. Странно, нима аз съм толкова слаб, толкова елементарен? Точно аз, който винаги изтъкваше трезвата си преценка. Точно аз – циникът, свалячът, плейбоят. Каква ирония! А може би Жан Пол Сартър е прав, може би живота е просто временна агония и нищо повече.

И каква е тази нужда да пиша, има ли изобщо кой да чете? Нима ще ми олекне, нима ще се почувствам по-добре… Е, поне няма да ми стане по-зле. Сигурно! Може би? Дано…

Днес е като всеки друг ден – искам да и се обадя. Днес е като всеки друг ден – липсва ми. Днес е като всеки друг ден – разкъсван от противоречия между спомените и реалността аз търся утеха в този измамен приятел алкохола. Искам да и се обадя, но затова няма да я потърся. Ирония, нали? Глупаво, нали? Нелогично, нали?

Няма да я потърся, защото знам, че така е най-добре за НЕЯ. А когато веднъж стигнеш до там, да мислиш за нейното щастие повече, отколко мислиш за своето собствено, тогава ти разбираш, че истински обичаш. Когато пуснеш птичката от кефеза да лети, тогава ти знаеш, че ти пука за нея. И когато тя излети от прозореца ти, това ти осъзнаваш, че и теб вече те няма. Ти си душа без дом, тяло без сърце, глава без ум, устни които няма кого да целунат. Ти си никой и си се запътил към нищото!

И тогава ти, скъпи читателю, започваш да вярваш, че времето ще излекува раните. Макар и да знаеш, че няма. И започваш да се самозалъгваш, че ще срешнеш друга, макар и да знаеш, че това няма да стане. И след време осъзнаваш тъжната истина – тя ще ти липсва винаги, ще си спомняш устните и, ще си спомням кожата и, ще си спомняш уханието и… И не, за жалост няма пак да бъде твоя. Поне не и в този живот, а дали има друг?

И така ще бъде до краят ти, до онзи ден, в който затвориш очи завинаги и се помолиш за това да я видиш, пък макар и още веднъж. Да я видиш още само един път, да откраднеш още една целувка. И за пореден път тягостно да осъзнаеш, че не можеш!

Дълга вечер, празна чаша, отварям нова бутилка… Казват, че алкохолът лекувал всички рани. Сигурно не е вярно, но какво ти остава иначе? Да се молиш – не, ти не вярваш в Господ. Да се надяваш – не, ти не вярваш в надеждата. Да плачеш – не, ти не вярваш на сълзи… Не вярваш, защото знаеш, че в живота е така – в началото ти се раздават карти. Дали ти се иска или не, тези карти ще са с теб цял живот и не можеш да ги промениш. От теб зависи какво ще направиш с тях! Защото живота е просто една игра, в която залогът си самият ти. И ако си дал всичко от себе си, то няма за какво да съжаляваш, каквото и да си постигнал. Или поне така казват…

Защото в крайна сметка живота не е нищо друго, освен едно дълго състезание. И накрая разбираш, че си се състезавал със самият себе си!