ДНЕС СТАВА ЕДНА ГОДИНА, В КОЯТО НЕ СЪМ ПИЛА АЛКОХОЛ И НЕ СЪМ ВЗИМАЛА ЛЕКАРСТВА.
Това не е възможно да се случва на мен, аз съм изненадана, учудена, все още съм учудена, лекарствата и алкохолът ми бяха нещо като основен и неделим за мен помощник, за да мога да живея. Какво означава да мога да живея, всичко означава, да мога да тръгна сутрин за работа, да мога да остана цял ден на работа, да понеса хората, които все нещо искат и все ме дразнят, да мога да се прибера вечер отново у дома, да мога да понеса семейната вечеря, да мога да понеса погледите и разговорите, да мога да го свърша накрая вече този ден, та да се успокоя малко, да се излегна пред телевизора, та да може никой да не ме притеснява повече, това в делничните дни, а в почивните ми дни, да мога да стана все пак от леглото, защото много години в почивните дни аз не виждах за какво точно трябва да стана от леглото си, да мога да се организирам да свърша нещо, да мога да понеса семейството си, отново да понеса обяд със семейството си, защото аз не можех да се храня даже спокойно с други хора, накрая вече треперех, ако трябваше да се храня с други хора, даже и с родителите си, после, за да мога да понеса този почивен ден, с цялата мъка, която той носи, и се точи толкова бавно и просто ме побърква, после, да мога да понеса неделята, в която все имах някакви планове, но не можех да ги реализирам, защото нямах сили за това, после, да мога да понеса следобедите в неделя, които са невероятно трудни, защото вече пиенето и лекарствата са ме омотали много, а пък идва понеделник и трябва да се приведа в някакъв вид, за да работя, и това полека лека ставаше невъзможно накрая, после, да мога с много голяма упоритост да се опитам да не пия вечерта в неделя толкова много, защото става опасно за понеделник сутринта, и така, да си легна накрая, но скришом да се пийне малко, защото пък не може да задпя, после, в понеделник да ставам все едно се събуждам от някакъв друг свят и трябва да се влиза отново в друг всят, и трябва отново да се настройвам за това, а това е страшно трудно, и настройването в понеделник ставаше с още повече лекарства, и до обед в някакъв унес, и дрогирана глава, и неимоверни усилия да се концентрирам, и да свърша нещо, което е ясно, че не ставаше, и вече, следобед така, малко по-леко да се започне деня, и после, ако трябва да се покажа на живо пред началник да треперя и да си повтарям някакви заклинания, и да умирам от страх, и да говоря, това е съвсем логично, да говоря с него не много адекватно, да внимавам кой как ме гледа и да не би да се смее нещо, да не би да сбъркам, да се изложа, да не ме помислят за луда, да не помислят, че не съм много наясно с професията си, да не разберат, че се страхувам така, както по-добре и да не си го предстая никой, да не видят, че съм подпухнала, да ме оставят накрая на мира, да си стоя и това е.

Боже, сега, като го пиша това, и ми се струва нереално, ама е реално, съвсем истинско е, не знам как все още съм жива и как е издържала главата ми на това напрежение. Лошото обаче е, лошото е , че в някакъв момент тази схема спира да работи, това е най-страшното, започва да не ми стига, тези лекарства и алкохолът вечер и в почивните дни не ми стигат, така, че да може все пак да поддържам някакво семейство и някаква работа, в един момент не ми стигат, трябва още повече алкохол, и още някакви нови неща, става митрудно да работя, необходими ми са тогава болнични за почивка, а тази почивка е в пиене, и това пиене още повече ме съсипваше, и после пък съвсем не ми се ходеше на работа, после, после на мен ми беше вече невъзможно да го поддържам това семейство, и тогава трябваше да пия още алкохол и още лекарства, всъщност други лекарства, пробвах няколко комбинации, искам да споделя, че нито една не ми донесе щастие и спокойствие, просто намаляваше болката от връзката ми и взаимодействието ми със света, независимо от какви хора е съставен този свят.

Най-различни хора съм срещала, и на работа, и в живота си допуснах най-различни хора, и това е поради моето безумие, нито ведвъж не помислих достатъчно сериозно точно какво ще работя, да помисля достатъчно време и да се ориентирам, винаги взимах много бързи и въодушевени решения, веднага, веднага напусках, защото имаше нещо ново, и това ново може би щеше да бъде спасителното място за мен, така беше и с хората, все си мислих, че точно, ама точно определен човек може да реши всичките ми проблеми и да няма вече никакво напрежение и безпокойство в мен, и да няма и следа от депресията и от чувството ми за безсмисленост и безнадежност, за обреченост и фатализъм в един свят, в който никой не е съвършен, не знае кога да говори, и какво точно да каже, и кога да го каже, и как да гледа, и как да мълчи, и изобщо, вече даже настръхвам като го пиша и описвам това, ясно е, че аз не мога да се живея в този свят с тази нагласа.

Аз никога не съм мислила, че имам проблем с алкохола, никога не съм и подозирала това, вечер просто се черпихме, защото след деня човек трябва да се отпусне, после, на обед в почивните дни отново да си пийне, защото човек трябва да отпразнува края на седмицата, и така, пак да се отпусне и да се почувства добре, и това е.

Не съм мислила, никога не съм мислила, че мога да започна да пия от сутринта, но това се случи през 2007 година, и си казах, че нещо не е наред. Тогава си отговорих, че сигурно съм много изморена и изнервена, някакви такива мои заключения, които до някакъв момент вършеха работа. Оправдавах се и ми звучеше съвсем логично и си мислих, че наистина е така. Тези мисли, които са заблуда, съвсем добре оправдаваха действията ми и пътят ми към червената граница, граничната линия, пределната линия, смъртоносната линия, така си го определям аз. Казвах си, че няма нищо страшно, наред е, нещата горе долу са под контрол. Но пътят, който съм поела веднъж към червената граница, си продължава с все такива успокоителни мисли. При мен имаше периоди на намаляване на алкохола, но никога без алкохол, после, периоди на голямо внимание с алкохола, защото вече не се чувствах добре, и така, полека лека, стигнах до границата, при която вече не си задавах въпрос дали да пия или да не пия, ами си носих в чантата освен задължителните лекарства, и патронче водка, за удобство, понеже е малко.

За мен това е червената линия, това е момент, от който няма връщане назад, даже и да има понякога леки периоди на успокояване, които само ме лъжат, че нещата не са така зле, че може би се притеснявам повече, отколкото трябва.

Оттам насетне за мен стана много страшно вече да се живее и много трудно и някак не можех да го управлявам този процес с алкохола, той просто ме управляваше, алкохолът ме ръководеше, той искаше да го пия, той искаше да е в чантата ми, той ми казваше кога да пия и кога да не пия, и аз вече се молех само един ден, само един ден да не треперя, и да мога да отида като другите хора на работа, само да не треперя, но треперих. И тогава пиех отново, въпреки че вече не исках, и никакво удоволствие това не носеше, просто да се отпусна и да не съм така страшно напрегната, само това, да мога да продължа, да направя следващата крачка.

И така, в един момент вече трябваше да пия непрекъснато и не можех да работя и да съм в живота, останах две седмици в къщи извън живота, като мислих само да пия, вечер за да заспя, и като се събуждах в пет часа сутринта, само това ми беше в главата, нищо друго, отново алкохол, за да мога да живея, алкохол, за да мога да живея, това обаче не звучи вече правилно, защото от много алкохол, вече не се живее, а се умира, идва такъв момент, сега трябва да си го припомня, идва такъв момент, в който съм на самата граница, червената граница, разделителната линия, как се разбира това ли, много е просто, хората, които са около мен, започват да се държат с мен, все едно съм животно, не човек, променят отношението си на сто и осемдесет градуса, това е индикатор за мен. Ако се свикне с това, това вече го пиша теоретично, но си помислих, ако все пак бях свикнала с това, да се отнасят с мен като с животно, може би още щях да пия, защото щеше да ми се струва нормално и това. Но с мен не са се отнасяли никога като с животно в живота, само накрая, и това много ме стресна, никога никой не се е държал с мен така, това ми помогна сигурно, и това ме накара да се обърна за помощ в психиатрия, да потърся специализирана помощ.

Мина вече доста време от този ден, сега съм жива, както вече писах, не съм пила алкохол, транквиланти няма вече в чантата ми, ходя си на работа, говоря с хората, не ме дразнят така, даже се смея с тях.

След психиатрията веднага отидох на сбирка на АА. Намерих спасение там и разбиране, такова разбиране, каквото не съм намирала досега в живота си, и съм много благодарна за това.
По моите стари стандарти, сега нямам свръхестествени преживявания, но мога да се похваля, че повече от една година не съм си взимала болнични, и съм си ходила на работа, и даже хората ме уважават там и ми помагат.
Много важно е, вечер заспивам и не мисля какво ще стане и как ще стане, и кога какво ще ме застраши.
Много важно е за мен, че вече хората не ми влияят така, не ми внушават нещо, което да го мисля няколко дни и да се побърквам.
Много важно е, че суеверията ми значително са намалели.
Много важно е, че мога да бъда полезна и даже искам да бъда полезна на други хора, което никога не съм го искала, нито съм го можела.
Много важно е, искам да бъда внимателна с баща си, да се опитам да бъда по-добра и мила дъщеря.
Много важно е, мога да ходя навън и даже като си забравя телефоните, мога да ходя и да не изпадам в паника.
Даже мога да ходя и на море без да пия.
Даже мога и да пътувам извън България и да не пия лекарства и алкохол.
Не мога да изброя всичко, но това, което сега изброявам, не е свързано с алкохола, то е свързано с причините, които ме заведоха до ненормлното ми пиене и убиване с алкохол.
Учудена съм все още и трудно го вярвам и аз самата, но е истина, не ми са необходими лекарства днес и не ми се пие алкохол днес.