Онзи ден преведох една история от Грейпвайн – списанието на Анонимни алкохолици. Ставаше въпрос за Втора стъпка и реших в началото да взема да се разровя в речниците да видя какво точно ми се възвръща – здрав разум. Дали означава, че съм ненормален или какво са имали предвид нашите основоположници с това. Умствената болест.


От Втора стъпка – Повярвахме, че Сила по-висша от нас, може да ни възвърне към sanity.
Какво е sanity? Или щом ще ни връща към sanity, то би трябвало да се намираме в състоянието противоположно на sanity, а то е insanity.

Какво означава insanity? Какви сме ние, че да се налага Сила по-висша от нас да ни възвръща нещо, като начин да бъдем възстановени от алкохолизма:

(a: extreme folly or unreasonableness
b: something utterly foolish or unreasonable)

а
екстремно – няма нужда да се превежда
folly - глупост, безразсъдство, безумие
или
unreasonableness - безразсъден, неразумен, сляп, неблагоразумен

б
something – нещо
utterly - напълно, съвършено, извънредно, крайно
foolish - глупав, безразсъден, неразумен
или
unreasonable - неразумен, неблагоразумен, безразсъден



Историята:

Почти се бях отказал

„Повярвахме, че Сила по-висша от нас може да ни върне sanity.“

Когато за първи път се сблъсках с тази Стъпка, се обидих от думата sanity. Ако стъпката казваше, „Сила по-висша от нас самите би могла да ни изправи отново на крака,“ или „да ни върне на правия път,“ можех да разбера. Sanity, със значенията, които можеше да има, ми звучеше прекалено.
Чувствах, че не може да съм луд и не бих потърсил помощ. И накрая почти се отказах от програмата, заради думата insanity. Чак при Четвъртата Стъпка (след като се препъвах и прескачах по Третата) започна да ми просветва. Но не преди аутопсията да ми разкрие добре отдолу и да видя, въпреки, че външно всичко си изглеждаше уж нормално, то се оказах изключително егоистичен, необмислен, безсърдечен, невнимателен и обидчив до мозъка на костите си. Това ли бе моралната конструкция на нормалният човек? Реших, че не е. И загубих истинската перспектива на ежедневние живот. Не можех да планирам и изпълня планираното дори за един ден без да се забъркам с цял куп несъществени неща и да ми се отнесе мисленето. Да, най-накрая приех, че се нуждая от възстановяване на моето /the restoration of my/ sanity.
Тогава се появи страх. Студен, безпричинен страх. Какво да правя? Откъде да започна? Внезапно се ядосах. Ядосах се на себе си. Ядосах се на АА. „Трябваше да се сетя“ мислех си аз. „Забърках се с някаква съмнителна дружина и съм много по объркан от когато и да било.“ Продължих да се чудя - „Какво не е наред все пак с тези хора? Защо не се занимават с техните си работи и не ме оставят да се оправям с моите собствени и да наглася сам живота си?“ Тука някъде се върнах към Втора стъпка.
Друго препятствие! Някак си знаех, че за да имам някакъв успех с Програмата, трябва да вярвам в Сила по-висша от мен. По този въпрос не се самобаламосвах. Знаех, че отговорът беше само и единствено в Бог. Но как да се свържа с Него? Не знаех. Знахе за молитвата и всичките облаги, които можех да получа от нея. Също си спомних фрази като „Когато е рекъл Бог“ и „Всички неща се дават на този, който чака.“ - но исках молбата ми за възвръщане на sanity да бъде резюлирана от Бог за незабавно изпълнение. С такива мисли в главата си, седнах и чаках за светкавици, гръмотевици и камбанен звън, който да възвести духовното пробуждане.
На този етап молитвите ми съдържаха половинчати опити за облекчение от махмурлуците, от финансовите несгоди дължащи се на пиенето и брачните трудности, които си докарах със собствената глупост. Между другото, започнах да се моля искрено. В началото, колебливо, с объркани думи и егоистично, но все по искрено и искрено излагах моите грехове и прецакания живот. Изливах страховете и раздразненията си, несгодите и злочестините, молех се, че ако някога е имало по-голям глупак, който да се нуждае от помощ – то аз съм този глупак.
Все още, можех да видя или да почувствам, че няма промяна в мен или моето отношение. Продължих да ходя в АА. Всеки път, когато идвах на сбирка, си казвах, че това ще ми е за последно. По-късно, след всяко едно „за последно“, се улових че чакам следващата „последна сбирка.“
И така започнах да приемам Втората стъпка и да виждам, че чрез оставането си в АА, sanity беше възвърнато /has been restored/. Мисля, че борбата ми да разбера ме направи по-добър човек.

J. S.
Washington


„В началото, колебливо, с объркани думи и егоистично, но все по искрено и искрено излагах моите грехове и прецакания живот. Изливах страховете и раздразненията си, несгодите и злочестините, молех се, че ако някога е имало по-голям глупак, който да се нуждае от помощ – то аз съм този глупак.“

Ей това ми напомни много за начинът по който се молех в дългите, студени, безсънни и потни нощи. Тогава за първи път си позволих да допусна, че не съм чак толкова умен и интелигентен, за колкото си мислех. Допуснах, че може би обективните резултати показват съвсем друго състояние в главата. Различно от субективната ми представа. Нещо беше сбъркано. Първоначално се молих на мозъка си, защото не можех да допусна съществуването на нещо по висше от него. Аз бях върхът на еволюцията и човешкото мислене. Заради това се молех или по-точно се заканвах на мозъка си и го заплашвах за прецакването. Тогава заподозрях, че той действа против мен самият. Нямаше друго обяснение. През цялото време да се прави на умен и на знаеш и на умел и на тарикат и на превъзходен и на хитър и да се гаври с останалите – а резултатите какви са? Да видим резултатите? Виках му – какво стана бе мозък? Нали беше голяма работа. Нали беше много умен и велик. Нали беше найнайнай. Защо ме прецака? Но ти наистина си тъп. Ако ставаше за нещо, щеше да се сетиш, че като ме докара до умиране – така ще убиеш и себе си. Пропусна да предвидиш, забрави, че се намираш в собствената ми черепна кутия. Умирам аз – умираш и ти. Кефиш се, че ме претрепа, но забрави, че това води и до твоята смърт. Затова, ако искаш да живееш, мисли и търси начини за измъкване. Сега аз заспивам. И като се събудя – да си измислил спасение. Не мога повече да живея така и съвсем скоро ще се самоубия. И ти така ще си изпълниш задачата, заради която се пръкна на този свят – да ме убиеш. Обаче си мисла, че твоята тъпотия наистина не може да предвиди, че ти самият ще умреш. Защото ако го знаеше, нямаше да постъпиш така. Наистина си много тъп. Айде лека нощ. Такива ми ти работи. Нямам много време да пиша, защото отивам на сбирка. Благодаря на Бог за днешния трезвен ден и за всичките възможности, които ми даде.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите